— Теб?! Но аз чух куче!…
Вълкодав си спомни ужасените очи на Кей-Сонмор и неговите юнаци. Беше безсмислено да се отмята, затова каза:
— Ами аз понякога… се превръщам в куче.
За негово облекчение Дикерон възприе признанието съвсем не така, както би реагирал някой нарлак, отдавна откъснал се от вярата на предците си и забравил родовото си име. Мономатанецът не се отдръпна стреснато, нито побягна, нито направи предпазни магически жестове. Овладя почудата си, сетне кимна и с уважение забеляза:
— Разбирам защо ножът ми не те е одраскал дори. Сигурно си знаменит вожд или магьосник. У нас се смята, че Прародителят дарява с облика Си единствено най-великия от рода!
— Не съм най-великият — изсумтя Вълкодав. — Просто съм последният.
Чудна работа, рече си той, нима не ми е безразлично какво мнение има за мен този сляп хвърляч на ножове? Нима държа да ме запомни с добро?…
Мъртвата прислужница на Смъртта лежеше възнак, с разперени ръце, от ъгъла на устата и от лявата й ноздра се бяха стекли гъсти тъмночервени струйки. Празните помътнели очи гледаха неподвижно нагоре, където зад мъглата се криеше Звездният мост, недосегаем за черни души. На Вълкодав му се стори, че над площада се надвеси гигантска непрогледна сянка — и веднага изчезна. Вянинът забеляза как трепна зиморничаво Пеещо цвете, как успокоилият се Прилепчо за кратко отново наежи козинка… Само Дикерон все едно нищо не почувства. Мономатанецът прибра ножа в канията, окачена на колан през рамо под ризата, след което деловито се осведоми:
— Излиза, че ти си извил врата на тази женичка? Дано да е имало защо…
Откъм улицата на Скъсаната връв по площада плъзнаха мътнорижави петна светлина — бяха факли, превърнати от мъглата в призрачни огнени облачета. Беше Луга със съратниците си, най-сетне престрашили се да се присъединят към невижданото преследване, или поне да разберат как е свършило всичко.
От заранта цял ден в Кондар само за две неща се приказваше сред народа — за това колко гръмко е плакал вълшебният тюлен нощес, както и за поредния страшен улов на подранилите рибари, натъкнали се край подпорите на кея на труп — млада жена със зверски строшена шия. Смъртта беше изтрила от лицето й нечовешките ярост и ужас, а водата бе отмила боята и кръвта, поради което на най-жалостивите люде им се струваше, че красавицата ей сегичка ще си поеме дъх и ще отвори очи. За какъв ли грях чудесният тюлен-блюстител бе погубил такава хубост? — питаха се хората. Не може ей така, за нищо да убиеш подобно същество!… Жената носела дрипи като просякиня, ала ръцете й се оказали гледани и бели, никак не свикнали да ровят из бунищата. Ясно, рекоха си най-сведущите — знатна госпожа, преоблечена като бездомница!… Един от рибарите дори решил да провери бие ли сърцето й, оголил лявата ръка и открил изтъркана ножница, пристегната под лакътя. Тогава на всички стана ясно, че не любовта е довела мъртвата сега жена на площада. После слуги от околните къщи споделили с познати, че нощес са чули викове и шум от бягащи нозе, очевидно неизвестната дама се опитвала да проникне в нечий дом, но я подгонили и тя, преследвана, стигнала до пристанището, където и намерила края си… Ако е било така, значи няма защо да я жалим, рекоха си хората. Прав й път в пъклото на крадлата!
И най-накрая от уста на уста се разпространи словото на великия Сонмор. Нощният конис изказа загрижеността си, задето зли люде се опитали да притесняват неговия приятел, достойния майстор и изкусен ювелир Улойхо. Сонмор бил много натъжен от това — предаваха си в тълпата и всеки, дочул какво е казал вождът на разбойниците, потръпваше от ужас. Защото който натъжаваше Нощния конис, той не живееше дълго и понякога го намираха обесен на собствените му черва или с облечена наопаки собствена кожа. И щом се сетиха за това, любителите да обсъждат надълго и нашироко всяко произшествие бързичко си намериха друга, по-полезна и безопасна работа — че то и денят не е празничен, има какво да се върши…
Когато край трупа на неизвестната останали само най-любопитните, пристигнал отряд стражници начело с невъзмутимия Брагел. Яките стражи без излишни приказки увили трупа в рогозка и натоварили вече изгубилата прилика с човешко тяло бала на каруца, сякаш качили огромен увехнал и загнил зеленчук. После каруцата заскрибуцала към най-близката градска порта, където предварително бяха разпалили голяма клада. Влажният пакет сърдито засъскал, щом го хвърлили в пламъците. Само така добрите кондарци можели да бъдат сигурни, че душата на нечестивата непозната, както и прокобата от гибелта й, не ще намерят път назад, за да отмъщават на града. А и да намерят, ще спрат на мястото, където е горял праведният огън. И за още по-сигурно, както биха постъпили не само нарлаки, стражата подкарала овъглените останки да ги погребе на място, което не принадлежи на нито една от световните стихии. Само така може да се отърве честният град от нежелания мъртвец, бил той екзекутиран престъпник, или непознат чужденец. Стражата достигна устието на едва сълзящата Ренна и там, посред чакъла, на бърза ръка изкопали трап, в който заровили пепелта на убитата. Може и при следващата разходка на Змея полудялата вода да изрови останките, но кондарци вече не се притесняваха. Морските течения край тукашните брегове не връщаха нищо от това, което е било отдадено на сприхавата река, поне ничий труп не бе изплувал отново около пристанището, за да плаши хората. Вярно, имаше една легенда за едно-единствено изключение — най-първият Сонмор, когото уж се наложило да погребват седем пъти подред.