Все пак повечето кондарци предпочитаха да вярват в скъсания клуп…
— Защо отказваш награда? — попита Виона. — Полага ти се!
— Не съм я заслужил — упорито повтори Вълкодав. Гласът му се струваше на Виона подобен на каменна стена, изгубила цвета си от слънцето и дъжда.
Седяха на пейка в градината под сянката на бръшляна, който се катереше по дървена решетка. Между тъмните му плътни листа восъчно белееха звездичките на цветчетата — дребни, не ярки, но в замяна на външна хубост Боговете им бяха дали нежен аромат, привличащ роеве пчели. Виона изтръска върху ръката си малко прашец и пчелите, трудолюбиво бръмчейки, почнаха да кацат върху бакърената й кожа, като я гъделичкаха с полъх от крилцата си. У дома, в Мономатан, пчелите бяха доста по-едри и по-лоши по нрав, а и медът им бе по-различен като вкус и ухание.
— Но ти пръв се намеси — възрази Виона. — Ти не ми позволи да извърша непоправимото… Икташ, Еврих и Сигина се притекоха на помощ после…
— Ами нека тях съпругът ти възнагради — каза вянинът. — И още дойката, задето навреме ахна и ме предупреди.
Не поглеждаше нито пчелите, нито младата стопанка. Седеше с кръстосани на гърди ръце и вдървено лице.
Майстор Улойхо наистина бе готов да позлати всички, които осуетиха пъкленото дело на следовницата на Морана. И само Вълкодав смяташе, че няма право да приема похвали и награди. Беше невъзможно да го разубедиш. Каквото и да говореха хората, той си знаеше, че по най-срамния начин пропусна да забележи издебналата сгоден момент опасност. Какво като се е появила в изненадващ образ! Бе длъжен да го предвиди. Кому щеше да е нужно преследването и разправата със злодейката, ако тя бе постигнала целта си?…
Виж, Еврих и Сигина наистина си заслужиха почестите. Особено Сигина — без нея Еврих навярно нищо не би сколасал да направи, сам го призна. „Аз, като надникнах в очите на клетницата — заяви той, — едва самият не пропаднах в пропастта на безумието! Помниш ли онзи път на Засечния рид? Как постъпих тогава?… Предизвиках у себе си примерно същото, което чувстваше горката вила… а аз, ти знаеш, благодарение на Канаон горе-долу имах представа как се чувства тя… е, пък после излязох от това и я измъкнах със себе си. Съвсем просто, ако си наясно как… Но тук! Щях да летя в бездънния кладенец на магията, да пропадам до свършека на света! То аз започнах да пропадам, да! Само виждах как чезне небето над мен, без да мога да сторя нищо! И изведнъж нечия мека длан ме спря и ме задържа! А после ме издигна заедно с Виона — нагоре към светлината…“
Той бе срещал описания на подобни състояния единствено в древните ръкописи, създадени във времена, когато обитателите на Небесната планина се разхождали сред хората. Еврих изгаряше от желание да научи коя Богиня бе призована на помощ от Лудата. Сигина обаче само ласкаво му се усмихна и рече като на дете, което пита защо водата е мокра: „Нямам време, миличък, да служа на Богове и Богини. Заета съм да чакам синовете си…“
Разочарованият Еврих се принуди да запише тайнствената случка в „Допълненията“ си, въздържайки се от тълкувания. Вълкодав понечи язвително да му подхвърли, че именно той, граматикът, отначало не искаше да доведе селската смахната на гости у ювелира…
За щастие помисли и премълча. Да беше сам изряден, да се заяжда с другите, а така…
— Какво да се прави, грях ще е да те насилваме — тъжно промълви Виона. — Истина казват, че пари, взети без желание, не носят добро.
Вълкодав нищо не отвърна, но наум се съгласи с нея. Изобщо не си помисли, че господарката започва предпазливо да го оплита с тънка и уж невинна отначало паяжина, досущ хитро малко паяче, което полека-лека стяга в свилената си мрежа опърничава голяма муха!… Беседвайки с него, Виона скришом му пускаше пипалата на усвоеното в храма изкуство. Та тя отдавна бе решила за себе си, че някои умения, научени от жреците на Вездесъщата, не би било грешно да използва за свое благо, тъй като не всичко, преподавано в дома на великата и ужасна Богиня, целеше убийство. Да, имаше подлудяващ жертвен танц, но имаше и такъв, който извисяваше душата чрез съзерцание на истинска красота. Или ето, да вземем изкуството да се води разговор. Владеещият го можеше с памук да извади и най-потайното от най-инатливия човек. А голям майстор — той съвсем пък би накарал същия твърдоглавец да изпълнява неговата воля, без жертвата изобщо да се усети, мислейки, че постъпва според собствените си желания.