Като основа това изкуство включва способността да разпознаваш що за събеседник ти е подхвърлила съдбата, така че Виона дори не понечваше да разубеждава Вълкодав пряко, като спори с него. Младата жена просто подхвана разказ за себе си, за това как още като малко глупаво момиченце останала съвсем сама. Отстрани някой би си рекъл, че тя говори на пчелите, плъзнали по дланта й, но веднага щом ръцете на телохранителя укротено легнаха на коленете, Виона не пропусна да го забележи.
— В моя край растат гъсти гори — тихо ромолеше гласът й. — И в самото им сърце се таят езера, обкръжени от черни дървета с тежки кожуси от лишеи. Никакъв вятър не може да повали такова дърво, а когато умре от старост, то потъва във вода, защото плътта му е като желязо. Дядо ми имаше меч от черна дървесина и надвиваше с него храбри врагове, които се сражаваха с желязно и медно оръжие. Той ме вземаше със себе си на езерата. Дърветата са толкова високи, че водата остава гладка, даже ако над гората бушува силен вятър. Затова там растат цветя, каквито няма никъде другаде. Наричаме ги „паднали звезди“. Те цъфтят нощем. Лежат върху водата и в тъмното греят с небесносинкава светлина. Сигурно никога повече няма да ги зърна… Ти също ли често мислиш за родината си, Вълкодав? Как е там?
Вянинът не отговори веднага, а когато заговори, гласът му вече не бе онзи предишният — безцветен и безчувствен:
— Много неща биха те удивили там.
— Разкажи ми за страната си — помоли го Виона и склонила глава към рамото си, внимателно гледаше вянина. Топази, обковани със сребро, се преливаха в косите й.
— Зиме у нас вали сняг — каза Вълкодав. — А езерата и реките се обличат в здрав лед. Можеш да си построиш къща от ледени греди и тя ще изтрае до пролетта.
— Би ли искал да се завърнеш у дома? — попита Виона. Той поклати глава, продължавайки да гледа в земята. Отвърна с известно забавяне:
— Нямам при кого да се завърна.
— Аз също — промълви Виона. — Сега домът ми е тук, в страната, където намерих мъж, който ме обича. Домът на сина ми е моят дом. Пожелавам ти, Вълкодав, и ти някога да се сдобиеш с мила стряха, към която да ти се иска да се върнеш.
— Благодаря — каза вянинът.
— Ти навярно много си пътешествал — продължи Виона. — Ако правилно те разбрах, ти и приятелят ти се каните да прекосите морето?
Вълкодав мълком кимна.
— Не те разпитвам напразно — каза мономатанката, — но ми се струва, че пътят ви ще мине покрай бреговете на Шо-Ситайн… или на Езерния край?
Вълкодав пак кимна:
— Да, така е.
— Моето племе — въздъхна Виона — има пословица: оставена край пътека питка ще се върне с печено прасе. Аз вече надали ще видя как над рамото на Седящата котка изгрява слънцето и как обагря с огън водопадите, но в моята власт е да помогна на един човек да се върне в родината си. Той копнее за това. Ти не искаш повече да си мой пазач, Вълкодав, но аз мога да те наема да откараш този човек обратно при семейството му… Мога ли?…
Той внимателно я изгледа.
— Бих се радвал да ти послужа още веднъж… ала ние с Еврих пътуваме, за да изпълним обет… даден на приятел, който остана далеч… Но ако с твоя човек сме в една посока, защо не. Кой е той? Познавам ли го?
— Познаваш го — усмихна се Виона. — Баща му е планинец от Задоблачния рид, а майка му е израснала в Езерния край. Когато се преселили в Нарлак, зли хора се възползвали от неосведомеността на чужденците и ги наели да промиват златоносни пясъци в реките на Змейската диря. Така момчето останало сираче. Казва се Йара.
Виона знаеше за приключенията на Вълкодав в „Сегванска зъбатка“ от разказите на Еврих. За Йара пък научи от Сигина, която твърдеше, че вянинът го покровителства. После Лудата дори показа на младата господарка смуглото светлокосо момче, което чакаше възрастния си приятел край портата. Защо на Сигина й трябваше да прави всичко това, остана загадка, но ето че казаното от нея послужи за нещо, затова младата жена й бе благодарна.