— Госпожо! — възкликна Вълкодав и даже погледна Виона право в очите. — Как се досети, че и без това възнамерявах да заведа момчето у дома му?…
Вълкодав спря, когато от върха на високия стръмен хълм пред взора му се откри селото. Веднага намери с очи нужната му къща под ниско нахлупен покрив от чимове — и само нея гледаше вече. В средата на покрива леко светеше дупката за излаз на пушека. Вълкодав добре си представяше как изглежда домът отвътре. Зиданата от камък и измазана с глина печка се намира в северния ъгъл, тя брани жилището от зли сили, напиращи откъм полунощната посока на света. Никой вянин не ще продума мръсна дума пред господарката-печка. А направо отсреща й стои светият красен ъгъл, осенен с ликове на Богове и почитани предци, отишли в отвъдното. Покрай стените от борови трупи — широки пейка. Просторна, щедра, до бяло рендосана Божия длан…
Вълкодав стоеше и гледаше, без да намира сили да се принуди и да слезе долу, да потропа на вратата, която му се струваше толкова мила и родна. Бъркам, подсети се сурово, тукашната Светин тече в съвсем друг свят. И двата залесени хълма, макар и мъничко, но се различават от онези, които пазеха завет на родното село от свирепия северняк. Така става насън, когато познати места ти се привиждат променени и това никого не учудва. Сега ще отида там и ще попитам — чий род живее тук, не са ли децата на Сивия пес случайно?… Сърцето кой знае защо туптеше високо в гърлото, отекваше с мъчителна болка в гърдите. Вълкодав знаеше какво е това. Страх. Боеше се да не изгуби завинаги надежда. Но дори да й е позволено да се сбъдне… пак го чакаше неизвестността.
Вълкодав стоеше и гледаше как в леса зад Светин слиза слънцето. И не смогваше да помръдне от място.
Ако не преодолее страха, значи нахалост четири седмици е изтърквал ходилата си, хем разпознавайки, хем не суровия и светъл край, назован от предците му Бяла вода. Сега ще направи една крачка. Ей сега. Само още малко… колкото да си поеме дъх.
В дома, в който се беше втренчил, се отвори вратата. Острите очи на Вълкодав различиха моминска фигурка, мярнала се в светлината от вътрешността на къщата като тъмна сянка. Девойката затвори вратата и пое по пътеката към речния бряг. Там, въпреки късния час, над покрива на ковачницата се виеше дим и равномерно удряше със звън чук върху наковалня. Вълкодав знаеше — момичето носи вечеря на ковача, забавил се на работа.
Също както някога майка му носеше вечеря на баща му…
При кого бързаш, девойче? При родител, брат, жених?…
Вълкодав слезе от хълма и без да смее да очаква нищо нарочно, се изравни с момичето по средата на пътеката. Видя истинска вянска красавица — снажна, русокоса, с ясни сиви очи, в които не се появи уплаха. Тя никога досега не е имала защо да се бои от хората, а за среща с опасен звяр имаше на пояса голям ловджийски нож в кания. Гроздове сребърни пръстени звънкаха покрай слепоочията й, а моминската лента през челото вече бе сменена с широка ивица плат, извезана с бисер — знак на сгодена девойка.
Последните слънчеви лъчи заслепяваха Вълкодав и му пречеха добре да разгледа шарките по дрехата й, струваха му се ту черни, ту червени, ту зелени. Всъщност, той ги бе разпознал, но предпочиташе да се залъгва, да си мисли, че е сбъркал, ето, щом се приближи още, ще види по-добре…
Девойката го поздрави първа, както прилича на стопанка, забелязала неочакван гост.
„Здравей, добри юнако!“ — каза тя ласкаво и Вълкодав разбра, че няма за какво повече да живее. Вянин, срещнал съплеменник, от пръв поглед узнава всичко за него — от кой род произхожда, от кое коляно на рода, кое дете е поред в семейството си, задомен ли е, с кого дели ложе, има ли свои дечица вече… и още много най-различни подробности за живота му, необходими за дължимо приветствие и приличен разговор. А с „добър юнак“ към него би се обърнал само слепец, а девойката не бе сляпа.
Просто неговите беляци по дрехите нищо не й говореха. Не бе виждала такива досега. Старите баби в женската къща не са показвали такива на отрочетата, обяснявайки им какво означават. Уви, беловодските вяни никога не бяха чували за Сивите песове…
Яркото залезно слънце просълзяваше Вълкодав, той присвиваше очи. Поклони се на девойката и каза:
„Здравей и ти, Вълчице…“