Выбрать главу
Вкъщи — скука и сумрак, нас ни тегли по-нататък. Чудесата е известно, че живеят зад морето…
И народът там е друг, тръгнеш ли веднъж на път! Кой ли чудото преново ще намери наготово?
Зад морето — пир велик, всеки момък е герой, а девойка всяка в миг дави те в очи-порой.
Тъй си жалим в глухи степи, но прислушани в душата, туй, което сме дочули, тегли ни подир следата. И подема ни и ни носи на съдбата вихър нов на омръзналия дом шепнем вяло „сбогом“.
Но излиза, че и гдето корени да пуснеш ти, хляб корав е, все горчи с чуждата ръка изпечен.
Не във бащината пещ, не от дядовата свещ, не от родната земя, пили са тез семена.
Там герои кат навред — кат елмази сред бразди. Вместо прелестни моми — само глупави жени.
Чудото на чудесата се оказва пък… земляка, във задморски край отнесен е и той от вихър бесен.
И във теб ще легне мрак, там назад ще тегли пак, като вълк ще виеш сам сред гъмжащия площад.
Чак тогава осъзнаваш, че туй, дето си оставил, е в света широк бездруго — най-пресветлото му чудо.
Към дома те тегли пак… но си врастнал вече чак в чуждата земя и тръпнеш как тоз корен да изтръгнеш.
Как кое е в роден край и за младост отлетяла — ти на внуците комай до смъртта си ще разказваш.
Те обаче ще растат, все назад ще се озъртат, към оня стар забравен път пак краката ще ги дърпат…

11. По море

Собственикът на кораба, охранен сегванин с възел побелели коси на темето, мереше палубата с крачки, надничаше зад борда, поглеждаше към небосклона и току недоволно изръмжаваше нещо през зъби. Еврих уж добре се оправяше с езика на сегваните, но тъкмо това наречие никак не го разбираше — владелецът на ладията бе родом от острова на Печалната бреза, а той се намираше кой ли знае в кой глух ъгъл на архипелага, затова и тамошните думи се оказаха непознати на граматика. В резкия отривист говор на сегванина Еврих разпознаваше само отделни слова и макар да се прислушваше много внимателно, за цял половин ден успя да разбере само, че мореходът е сърдит. А това си личеше и без да се вниква в речта му.

— Вълкодав, спиш ли? — подвикна накрая Еврих към вянина, който лежеше със затворени очи под близката пейка за гребци.

Вълкодав не спеше. Ала щом отвореше клепачи и седнеше, стомахът му почти тутакси започваше да шава противно. Според мерките на опитните мореплаватели сегашното люлеене на гемията бе нищо и никакво. Ала на Вълкодав и толкова му стигаше, за да се почувства зле. Слабо го утешаваше даже това, че Виона, която плати за завръщането на Йара в родината му, сякаш се беше посъветвала със самата Съдба. Защото корабът бе тъкмо онзи, който чакаше Гарахар, и пътуваше за Тин-Вилена. С една дума, Небесата явно не възразяваха Вълкодав все пак да посети този град. И да изясни що за Наставник умножава в света неправдата, научавайки на зле разбрано кан-киро хора, непознаващи Любовта…

— Не знам какво непрекъснато си мърмори Астамер — сподели Еврих. — Ти поне нещо разбираш ли?…

За разлика от Вълкодав, той се чувстваше на кораба като у дома си. И се радваше да е пак сред познатата стихия. Преди малко хвърли зад ниския борд кожено ведро на дълга връв, после ловко го измъкна обратно. В кесията на пояса му имаше късче брезова кора с няколко начертани още на брега букви. И сега, след като наум призова подкрепата на Боговете, Еврих потопи кората в морската вода. Искаше да изпита колко сполучливо се е получило мастилото, което направи в дома на ювелира Улойхо по рецептата на Тилорн. Младият учен се притесняваше за резултата.

— Астамер не харесва вятъра — без да отвори очи каза Вълкодав. — Вика, че откак се помни, в началото на месеца на Лебеда край тези брегове никога не е духало от североизток. Опасява се, че не е на хубаво това.

— Охо! — Еврих дори заряза съзерцаването на буквичките, отчетливо чернеещи под двата пръста вода. — Откъде знаеш неговото наречие?… О… сигурно също от каторгата, нали?… — попита тихо.

— Не — каза Вълкодав. — Не оттам.

Нямаше желание да обяснява, че от родния бряг на Астамер в ясно време се виждаше островът, откъдето преди повече от десетина години бе пристигнал на Светин храбрият млад кунс Винитарий. Още тогава кръстен от народа си с прякора Людоеда… Вълкодав хич не обичаше да заварва изпълзели от миналото му призраци, уж отдавна погребани и забравени. Такъв е законът — би казала навярно Майка Кендарат. Законът на възмездието, управляващ вселенските кръгове. Извършена е постъпка, нима всичко след нея ще си остане същото? Грешно предположение…