11. По море
Собственикът на кораба, охранен сегванин с възел побелели коси на темето, мереше палубата с крачки, надничаше зад борда, поглеждаше към небосклона и току недоволно изръмжаваше нещо през зъби. Еврих уж добре се оправяше с езика на сегваните, но тъкмо това наречие никак не го разбираше — владелецът на ладията бе родом от острова на Печалната бреза, а той се намираше кой ли знае в кой глух ъгъл на архипелага, затова и тамошните думи се оказаха непознати на граматика. В резкия отривист говор на сегванина Еврих разпознаваше само отделни слова и макар да се прислушваше много внимателно, за цял половин ден успя да разбере само, че мореходът е сърдит. А това си личеше и без да се вниква в речта му.
— Вълкодав, спиш ли? — подвикна накрая Еврих към вянина, който лежеше със затворени очи под близката пейка за гребци.
Вълкодав не спеше. Ала щом отвореше клепачи и седнеше, стомахът му почти тутакси започваше да шава противно. Според мерките на опитните мореплаватели сегашното люлеене на гемията бе нищо и никакво. Ала на Вълкодав и толкова му стигаше, за да се почувства зле. Слабо го утешаваше даже това, че Виона, която плати за завръщането на Йара в родината му, сякаш се беше посъветвала със самата Съдба. Защото корабът бе тъкмо онзи, който чакаше Гарахар, и пътуваше за Тин-Вилена. С една дума, Небесата явно не възразяваха Вълкодав все пак да посети този град. И да изясни що за Наставник умножава в света неправдата, научавайки на зле разбрано кан-киро хора, непознаващи Любовта…
— Не знам какво непрекъснато си мърмори Астамер — сподели Еврих. — Ти поне нещо разбираш ли?…
За разлика от Вълкодав, той се чувстваше на кораба като у дома си. И се радваше да е пак сред познатата стихия. Преди малко хвърли зад ниския борд кожено ведро на дълга връв, после ловко го измъкна обратно. В кесията на пояса му имаше късче брезова кора с няколко начертани още на брега букви. И сега, след като наум призова подкрепата на Боговете, Еврих потопи кората в морската вода. Искаше да изпита колко сполучливо се е получило мастилото, което направи в дома на ювелира Улойхо по рецептата на Тилорн. Младият учен се притесняваше за резултата.
— Астамер не харесва вятъра — без да отвори очи каза Вълкодав. — Вика, че откак се помни, в началото на месеца на Лебеда край тези брегове никога не е духало от североизток. Опасява се, че не е на хубаво това.
— Охо! — Еврих дори заряза съзерцаването на буквичките, отчетливо чернеещи под двата пръста вода. — Откъде знаеш неговото наречие?… О… сигурно също от каторгата, нали?… — попита тихо.
— Не — каза Вълкодав. — Не оттам.
Нямаше желание да обяснява, че от родния бряг на Астамер в ясно време се виждаше островът, откъдето преди повече от десетина години бе пристигнал на Светин храбрият млад кунс Винитарий. Още тогава кръстен от народа си с прякора Людоеда… Вълкодав хич не обичаше да заварва изпълзели от миналото му призраци, уж отдавна погребани и забравени. Такъв е законът — би казала навярно Майка Кендарат. Законът на възмездието, управляващ вселенските кръгове. Извършена е постъпка, нима всичко след нея ще си остане същото? Грешно предположение…