Сигурно според този закон Вълкодав бе чудовищен грешник. Та нали неслучайно за него всички срещи с миналото обикновено свършваха с нещо неприятно. Или с още по-лошо. Нещо като сприхавото Канаоново братленце. Защото тъкмо когато сегванската гемия вдигна котва от пристанището и стана трудничко да се различат в пъстрата тълпа отделни лица, през Източните порти в града влизаше Кавтин със семейството си. Вълкодав въздъхна, когато се сети за него. Много му се искаше да се надява, че момъкът все пак е поразмислил и поразбрал това-онова. Ала по-добре стана, че тъкмо в този момент двамата с Еврих отпътуваха. Навярно навреме. И надали ще бъде някога разумно да се връща в Кондар и да проверява дали малкият Инори е довършил своя гоблен и дали са му купили вянски пес… Защо винаги така се получава — малко да се задържи на едно място, а после се налага да бяга спешно, при това — завинаги?… Както от Галирад, да речем. Че и от Кондар, чиято благосклонност криво-ляво заслужи? И то чия благосклонност най-вече — тази на един велик разбойник, който не бе спечелил и един меден грош с честен труд. Няма що, има с какво да се похвали пред Стария пес, когато дойде времето Господарката на Съдбите да се пресегне към вретеното с остри ножици, за да прекъсне нишката на живота му…
Доста народ все пак дойде на пристанището да изпратят вянина и арантянина. И Сигина, приютена от благодарния Улойхо в дома му, и Дикерон с красивата му приятелка, и разхубавената от свободата Рейтамира, съпроводена от Кей-Сонмор. „А какво толкова? — уж бил заявил Луга на всесилния си баща. — Ти заживя в къща, а предишните Сонмори бяха бездомници. Е, аз ще съм първият, който ще се е оженил…“ Вече бе купил на Рейтамира гребенчета от костенуркова коруба и й бе обещал да проучи кое ще е по-лесно — самите те да заминат в Галирад да видят прочутия поет Декша, или да платят на някой мореход да достави едноокия творец в Кондар.
Дикерон здраво прегърна Вълкодав с жилестите си ръце, покрити с мрежа светли белези. „Сбогом, върколако — каза той. — Бъди щастлив“. „Може да се видим пак…“ — отвърна вянинът и тутакси се усети, но слепецът само се ухили. „Ако срещна предсказания ми от врачката светец, може и наистина да се видим… — засмя се Дикерон и бръкна в ръкава си, откъдето извади дълъг нож в ножница с тесни закопчалки: — Вземи го за късмет, и без туй се познавате!“. Вълкодав не измисли нищо по-добро от това да откачи от пояса собствения си стар боен нож и да го пъхне в ръката на мономатанеца с думите: „Дано срещнеш онзи светец, който връща мъртвите очи към живота, приятелю!“
Последна се сбогува с него Лудата Сигина и той коленичи пред старата жена. „Все забравям да ти разкажа — прошепна му тя, — за онзи вянин, който ми беше син. Припомних си беляците, не по дрехата му, но по колана и ботушите“.
„Какви бяха?“ — наостри уши Вълкодав.
Сигина ласкаво го помилва по челото.
„Той е от Вълчия род — каза тя. — И има на лявата си буза две бенки, ето тук. Ако го срещнеш, ще го познаеш веднага по тях. Нали няма да забравиш да му предадеш, че го чакам? Ела и ти с него, елате ми заедно на гости…“
До мачтата на кораба се намираше трюмният люк, заграден с парче платно така, че вятърът да не хвърля вода в него. От време на време от люка се подаваше рогата глава и над палубата се разнасяше мучене. В трюма бе настанена пъстра крава, любимката на Астамер, която не се страхуваше нито от клатенето, нито от други морски неудобства.
Някога на стопанина й почнаха да се присмиват заради нея. После престанаха. Нравът му бе избухлив, ръката — тежка. На всичко отгоре бе забележителен мореход. Другите морски вълци махнаха с ръка — ами нека си дои пъструшката посред океана, щом така му харесва. В края на краищата всеки знае, че праотецът на сегваните е изваян от буца морска сол от езика на божествената крава…
Прилепчо също не хареса морето. Зверчето предпочиташе да се крие в трюма до едрото топло животно или се пъхаше в пазвата на Вълкодав.
Йара седеше между арантянина и вянина. Носеше здрави кожени ботушки, потури от хубав плътен плат, плъстена куртка и новичка ризка. Дрехите още леко жулеха кожата му, но скоро щяха да се омачкат и омекнат по тялото му, тогава щеше да започне да ги усеща като свои, тоест — съвсем да не им обръща внимание, особено след като попият миризмата му. Старите вещи на момчето бяха щателно изпрани и сгънати в кожена торба. Бяха му станали къси и тесни, бяха доста овехтели само за едната година, откакто бе осиротял. Навярно следваше да ги подари на някой просяк за парцали, защото не бе прилично дори да чисти палубата с тях, но… сърце не му даваше да го стори. Бяха шити и везани от загиналата му майка.