Йара знаеше, че до родния бряг има още доста път, но той стоеше на палубата, като силно му се щеше да изтича до носа на кораба, където, без да мига от вятъра и солените пръски, все да се взира и да дебне появата на земя на хоризонта. Момчето добре помнеше раздялата с родината. Беше пораснал достатъчно. Е, не колкото сега, сега е вече съвсем голям, но все пак… Помнеше как бавно чезнеше, сякаш потъваше във водата Задоблачния рид, как величествените му върхари се превърнаха в разделени от морето острови, после се сляха с облаците, вечно кълбящи се по могъщите им превити плещи, и накрая заедно с тях просто се разтвориха в мъгливата ивица на хоризонта без следа.
Последен пропадна от погледа двуглавият исполин, свещеният Харан Киир…
Не, тогава все пак Йара не бе достатъчно възрастен. Беше глупаво хлапенце, което не успя да разбере защо плаче мама. Да, и неговото сърчице се свиваше, както се случва, когато си на прага на новото и неведомото, ала не му бе толкова мъчно, че да заплаче. Напротив, беше му радостно, тревожно и интересно, но не и страшно. Просто не знаеше от какво да се бои. И защо да се бои. След като до него са мама и татко — какво толкова страшно може да стане!…
Затова сега твърдо знаеше, че щом отпред се покаже сушата, ще различи на брега, до самата вода, мъж и жена. Корабът ще акостира — и мама ще го прегърне и навярно пак ще заплаче, а татко ще разкаже как Змеят ги отнесъл през морето право у дома и те оттогава чакали на брега, знаейки, че синът им непременно ще се върне…
Йара хем вярваше, хем не на измислицата си. Възнамеряваше да се настани на носа на гемията още преди даже да вдигнат котва, ала се засрами от заетите с работата си моряци. А когато пристанището остана зад кърмата и хората престанаха да се озъртат към скрилия се зад издаден нос град, така че само кондарската цитадела стърчеше над скалите на тесния малък полуостров, Йара понечи да стане от пейката, но Еврих го задържа.
— Накъде? — попита граматикът. Той знаеше речта на Езерния край и без особено усилие общуваше с момчето на майчиния му език.
— Искам да гледам напред — обясни Йара.
— По-добре гледай оттук — посъветва го Еврих. — Да не вземе да те погали Астамер с ремъка си, така ще те боли, че няма да седнеш чак до Тин-Вилена.
Йара се учуди:
— Защо, нима ще преча някому?
Едва за втори път пътуваше по море, а пък сегвански ладии бе виждал единствено отдалеч.
— Знаеш ли какво е косатка? — строго попита Еврих. Йара неразбиращо го гледаше и младият учен поясни: — Това е кит, двайсет лакти дълъг, има ей такива зъби! Има и по-едри същества от него в океанските дълбини, но малко твари са по-свирепи от косатките, такива ги е създал Морският господар. Затова сегваните наричат бойните си гемии „косатки“. Имат и кораби за търговия и странствания, тях именуват „белуги“, защото не са толкова бързоходни. Ние имаме късмет — бързо ще пристигнем.
Йара огледа дългия кораб, сякаш го виждаше за първи път.
— Значи… „косатка“? — прошепна накрая. Винаги шепнеше, когато бе развълнуван. Еврих кимна и момчето пак тихичко попита: — Те… ще се бият ли? Ще нападнат ли други кораби, срещнати в морето?…
— Не — обади се изпод пейката Вълкодав. — На пълен корем никой не се бие. Освен… ако тях не нападнат де… Видя ли колко вързопа и качета туриха под палубата?
Еврих изсумтя:
— Сигурно дядото на Астамер плюе и си къса брадата горе на небето. Докато е бил жив и е прекосявал морските простори, по ясеновите дъски на косатките имали право да стъпят само кръвни побратими, заклети да търсят плячка и слава в далечен поход. Те презирали мирния живот и честната търговия, вземали богатства единствено с мечовете си. И ако щорм или преследване ги принуждавали да поставят пленник на веслата, подир това те го смятали за свободен и равен на тях…
Йара слушаше очарован.
— А сега — продължи Еврих, — неблагодарните внуци продават места на всякакви странични люде като нас, намислили от нямане какво да правят да пътешестват през морето. Срам и позор!
Вълкодав напомни:
— Ти не му каза защо не бива да застава на носа.
— Я да видим дали сам ще се досети! — усмихна се арантянинът. — Погледни, другите кораби нямат толкова много весла, само колкото да стигат до брега. А „косатката“ има места за гребци по цялата си дължина. За да може и да преследва и да бяга, когато се наложи. Така, къде тогава трябва да се намират най-дългите и тежки весла?