— Когато меоре достигнали Шо-Ситайн и поели по стръмнините на Задоблачния рид — с предишната важност продължи Йара, — очите им били поразени от слепота заради сиянието на ледените върхове, отразено върху мечовете на нашите герои. И нашествениците безславно отстъпили.
— Отстъпили са, вярно е — кимна Еврих. — Но в книгите, които прочетох, се казва, че известна част от итигулите попаднали в плен и ги откарали в чужбина. А какво разказват за това преданията на твоето племе?
Опасяваше се да не допусне нова грешка и се ограничи с предпазлив намек, но Йара, също както одеве, само сви нервно рамене.
— Всеки народ — заяви той — ражда свой дял страхливци, а ние, итигулите, не сме изключение. Но пък съм чул, че от времената на Последната война у нас по-малко се пръкват малодушни, недостойни да се нарекат мъже, както и блудници, готови да лягат под врага, за да запазят нищожния си живот. Потомците на тези немъже съставили отделно племе, което никой, освен тях самите, вече не причислява към итигулския род. Те са шани, изгнаници! Нека се изличи името им от мъжките разговори!…
Изреченото толкова заприлича на заклинание, че Вълкодав застана нащрек. Когато по този начин, било уместно, било никак даже, проклинат нещо, става ясно, че изличаването не се е получило. Спомни си как Йара наричаше своя клон на племето „истински“. А щом някой безспир повтаря и твърди за своята истинност, значи има съмнения…
— Аз четох, че отвлечените в плен прекарали сто години в неволя — отново заговори Еврих. — После внуците на предалите се на нашествениците въстанали и си върнали свободата. Измили позора…
— Те не въстанали, а се откупили, продавайки везбата на жените си! — сопна се неочаквано рязко Йара. — Какво друго може да се чака от слабо племе! Говори се, че накрая те съвсем мирно се погаждали с поробителите си, а те ги изпратили като приятели. Даже им дали за из път храна, дрехи и коне, за да могат робските изтърсаци да пътуват с каруци!
И момчето плю зад борда с презрение — по негово мнение, децата на неволниците изобщо не е трябвало да се появяват на този свят. Еврих не успя да спре невръстния горделивец. От съседните пейки се развикаха сегваните, за които плюенето в морето означаваше сериозно оскърбление на Подводния великан. Рижият Левзик даже рипна от място и замахна към Йара, като го наруга на непознато наречие. Еврих прехвана ръката му:
— Не се гневи, моряко. Момчето е родено далеч от бреговете на океана и не познава вашите обичаи. Никого не е искало да обиди.
Вълкодав нищо не каза. Просто изпълзя изпод пейката, сладко се прозя и се настани до Еврих. Нямаше оръжие — всички мечове и ножове, както бе прието на днешните сегвански ладии, по време на плаване бяха прибрани под палубата, в здраво залостени сандъци. Вълкодав обаче самоуверено и равнодушно се озърташе, оставяйки думата на граматика. Йара полека се отместваше зад гърба му, златисто-медната момчешка кожа посивя. Гордият малък воин, току-що канел се безстрашно да срази всички недостойни да се добавят към неговия род, отново се превръщаше в наплашено бездомно сираче. На Вълкодав такова зрелище бе доста познато. Само дето той на годинките на Йара вече бе злобно зверче, което от никого не очакваше пощада. Докато си мислеше коя участ е по-добра, дойде Астамер.
— Повелителят на Дълбините е мъдър! — с нетърпящ възражения глас заяви собственикът на кораба. — Кълна се в чугунения задник на Тунворн, вие, сегваните, имате пилешки акъл!… Ще седне ли владиката морски, древен като света, да се сърди на един сополанко, чуждоземец на всичко отгоре?!… Ха! Нима някой мисли, че Той е толкова дребнав, а?
Грубовато разроши ленените коси на Йара и закрачи към кърмата.
Еврих си пое дъх и изведнъж се сепна. Спешно извади от кофата своята брезова кора, забравено люшкаща се на дъното с надписа надолу. Изтръска я от водата, обърна я и започна придирчиво да разглежда писмената, като по лицето му неудържимо цъфваше доволна усмивка. Той дори потърка буквите с пръст, първо леко, после по-решително. Огледа пръста си, търсейки зацапване от мастилото, и се заусмихва още по-широко. Усилията му се бяха увенчали с успех, трудът му бе издържал на изпитанието.
Вълкодав пак полегна на палубата, като подпря тила си с длани и затвори очи. Морската болест, уж отстъпила за малко, когато се приготви да защити Йара, отново взе да го изтезава. Стомахът му не искаше да си стои на мястото, противно подскачаше насам-натам, като току конвулсивно се свиваше в малка топка. Добре че предвиди какво го чака и не яде нищо още от вчера въпреки лукавите подканяния на арантянина да си похапне. И когато Еврих и Йара развързаха пешкира с храна между себе си на пейката, Вълкодав извърна глава, борейки се с желанието да затисне носа си.