Ако го бяха попитали откъде се е взел нервиращият Астамер североизточен вятър, той би могъл да отговори. Присвивайки очи, би могъл да намери в небето всред бързите къдрави облачета две малки черни точки. А съответното напрягане на разума би повикало пред умствения взор две познати лица. Едното — слабо моминско, обрамчено с пищни светли коси, другото — решително, скулесто, сивооко, покрито с риж юношески пух и рижи лунички. Вълкодав би могъл да добави, че широкогърдият симуран, който носеше момичето, бе роден брат на застреляния над Засечния рид крилат звяр… Но понеже никой не попита, вянинът премълча.
И за друго си мислеше — че комай разбира защо Йара е решил да се назове итигул и напираше да се качи в планината, която познаваше само от разказите на баща си, вместо да се върне в Езерния край, в майчиното племе, в познатия от младенчество живот. Всичко бе толкова просто за досещане. За съплеменниците по майчина линия Йара щеше да бъде клето и горко сираче, за което всеки ще се грижи и което всеки ще жали. Затова пък итигулите ще му се зарадват като на нов воин, ново копие и нов кинжал за стогодишната война с шаните…
Има ли съмнение кое е по-почетно като съдба!
Вълкодав обаче силно подозираше, че таткото на Йара бе напуснал планините тъкмо за да се откъсне от тази вековна вражда и да заживее в мир и покой. Просто да живее, а не да се бие всеки ден за оцеляване. Да обича жена си, да възпитава децата си, без да се опасява от кинжал в гърба или от упреци за излишна мекушавост… Може би заради това бе заминал на друг материк, за да избегне връщането в Задоблачния рид?…
„Косатката“ летеше с попътния вятър. Дългите морски вълни бавно настигаха гемията, приповдигаха я на гърбовете си, подхващаха я и известно време я носеха, а после изпреварваха кораба и отминаваха напред, като съскаха и се пенеха под вълнореза. Вълкодав се чудеше дали вътрешностите му не са се превърнали в течна каша, която се климбуца в кожената торба на тялото, преливайки ту към главата, ту към нозете. Трудно беше даже да мисли за нещо, защото, щом се помъчеше да се съсредоточи, веднага му ставаше ясно, че в действителност това няма никакво значение. Опита се да си представи какво би сторил, ако тъкмо сега някой го нападне. Искаше му се да вярва, че въпреки всичко би съумял да даде достоен отпор. Морската болест се пропъжда с усърдна работа, с дружна песен и въобще с какво да е занимание, което да те отвлича от безобразието, ставащо в корема…
Като стигнем Тин-Вилена, упорито си заръча вянинът, трябва първо да разузная по-подробно какво става в планините. Няма да се катерим на сляпо я!…
И още ще се наложи да разясни на Еврих какво е проумял за Йара. Вълкодав си обеща първо това да направи веднага щом си върне силите. Еврих много знае да приказва учено. Може би ще успее да убеди момчето, че е по-добре да заживее така, че починалият му баща наистина да се радва на сина си от небесата… или от върха на Харан Киир, където танцува над снеговете зелената дъга…
С тези си мисли Вълкодав започна да хлътва в нещо като дрямка, тежка като сън на болник, при която човек добре чува какво става наоколо, но за нищо не го е еня, затова и не предприема никакви действия и даже не ще отвори очи да види. Просто му е все едно.
Затова не помръдна, когато усети нечия сянка по лицето си. Склонилият се над него човек не излъчваше опасност… което означаваше, че може и да не му се обръща внимание.
— Вълкодав, спиш ли? — чу се предпазливият глас на Еврих.
— Не — каза вянинът. — Не спя.
Не се залъгваше, че арантянинът не забелязва в какво състояние се намира, но тъкмо понеже се чувстваше твърде противно и унизително, нещо в душата му — вероятно глупаво и хлапашко нещо — го караше с все сили да се преструва, че е напълно добре.
— Аз скътах един подарък за теб — заговорнически прошепна младият учен.
Наложи се да вдига клепачи и недоволно да примижава срещу светлината, защото винаги когато му беше зле, очите му сълзяха от слънцето най-немилосърдно. Различи с усилие, че Еврих държи стегнато вързана четвъртита торбичка, изкусно ушита от рибя кожа за защита от влага. Арантянинът разхлаби връзките с движението на панаирджийски вълшебник, който само това и умее — да вади пъстри кърпички от празно гърне. Вълкодав бе прекалено оглупял от мъчителното люшкане на палубата и дори не веднага съобрази, какво му показва сияещият граматик.