Беше книга. Книга в сакаремска подвързия от тънки летвички, облепени с изсушени листа на блатен сарсан. Когато израсне, такъв лист се сдобива с ужасни рогови шипове, но ако го откъснеш едва подал се от пъпката си и го провесиш на сянка, тогава остава гладък и гъвкав като брезова кора. Сърцето на Вълкодав прескочи един удар — той позна корицата.
„Начертание на страни, земи и народи, от Зелхат Отпратения в Чираха на залеза на земните му дни, съставено, сиреч записано от думи на мнозина смели и славни люде, зърнали с очите си най-далечните краища на подлунния свят“…
Ето защо липсваше тази книга от сергията на продавача, когато вянинът, припечелил малко пари от Стоум, отиде да я потърси. Дълго шареше с поглед по купищата томове, като старателно не обръщаше внимание на насмешката на собственика. И нищо не сподели с Еврих след това. Нито дума. А и Еврих си замълча.
Вянинът даже не погледна в оглавлението — той и така помнеше онази страница, където започваше единайсети раздел, повествуващ за Скъпоценните планини. Намери го и отвори книгата — предпазливо, за да не повреди листата, отгръщани от множество пръсти преди него. Зачете…
„Този превъзхождащ всяка вероятност разказ пренесен е от мен връз дълговечния пергамент по думите на халисунеца Синарк, продаден в подземните мини и откупен от събратя по вяра от неволята…“
Еврих едва не избухна в смях, когато Вълкодав го погледна отсъстващо, каза „благодаря“ и заби нос в Зелхатовото „Начертание“. Четящият варварин не бе гледка за изпускане — трогателна и забавна. Самият Еврих, израснал сред книги, беше се занимавал с четене и крачейки, и дъвчейки залъка си, и чоплейки с нокът зъбите. За вянина обаче писменото слово все още имаше ореол на нещо свято. Той, разбира се, не би тръгнал да се кланя на книга така, както се кланяше на собствения си меч, докато извършваше ежедневното воинско правило. Тренировката е сериозна работа все пак. Ала и четмото никак не е лековато занимание. Затова той изми ръце и лице със солена морска вода, за която, рискувайки да повърне, се пресегна през борда. После разстла на коленете си чистото пешкирче, в което обикновено увиваше хляба. Еврих подви нозе под пейката, уви се по-плътно в наметалото си, защото вятърът се усилваше, и започна да наблюдава вянина, грижливо криейки усмивката си.
„… Както е известно, цялата средна част на нашия материк, именуем от арантяните Западен, заема планински край, труднопроходим и слабо населен. Тази страна изобилна е на достославни чудеса, затова дръзвам да твърдя, че не всички смущаващи разума известия, донасяни оттам с пътешестващи люде, са обясними единствено с разигралото се въображение на същите хора, утежнено от тегобите на дългия път, затрудняващо изнамирането на самата истина. От друга страна, много неща, които напълно подлежат на разумно изтълкуване, придобиват в разказите на очевидците черти и свойства толкова баснословни, че възмъчно става да отделим действителното от измисленото и да си уясним за що всъщност иде реч…“
Вълкодав четеше бавно, мърдайки устни и следейки редовете с пръст. Преди три години, когато усвои грамотата, той направи за себе си удивително откритие. Беше потресен, щом веднъж забеляза, че учените хора, оказва се, умееха да си съставят мнение и да съдят някоя книга, без да я четат от корица до корица. Еврих понякога само бегло прелистваше дебел фолиант, надничаше тук-там из страниците, прочиташе едно или друго, и накрая решително отсичаше: „Аха!… Това повествование е за любовта, написано е от последовател на аричната школа. Добре се справя с описания на морски походи, но другото не струва, пък и действието се развива в Афираена, а той там никога не е стъпвал. Пък и героите му непрекъснато се карат като търговки на зеленчуков пазар…“
Вълкодав дълго размишляваше как се получава това и накрая намери сравнение. Той самият можеше само да погледа как някой човек слиза по стълбата или яде ябълка, за да отсъди що за противник би бил в ръкопашна схватка. А Еврих нищо такова не успяваше да предвиди, преди да го халосат с пестник в ребрата. Изглежда, да познава книгата по няколко страници му беше силната страна, която вянинът пък не владееше — тоест, с книгите всичко е наопаки…
— Йара, отдавна искам да те питам… — каза Еврих. — Нееднократно съм чел, че уж нейде из Задоблачния рид се е изгубил един древен, много древен чудотворен храм. Че уж бил стоял там още преди Слизането на Нощта, а после или го затрупала каменна лавина, или сам се продънил в земните недра. Каквото и да е станало, никой повече не чул за него, нито го видял, а даже и не помнят за възхвала на кои Богове е бил издигнат… Но, повтарям, знам за този храм само от книгите, а тях ги съчиняват хора, съвсем не чужди на грешки и заблуди. Кажи, нямате ли някакви запазени легенди за това?…