— Не, нямаме — огорчи се Йара. — Поне аз не ги знам… Татко нищо такова не ми е разправял.
„Ще започнем с това — продължаваше да чете Вълкодав, — че доста народи, без да изключим дори най-непросветените, свързват със средните планини на нашия материк легенда за ужасно бедствие, сполетяло някога този свят. Едни племена го наричат Велика Зима, други — Гибелта на Слънцето, трети — Лакомата Нощ и тъй нататък. Всички те повествуват за тъмна звезда, пратена от Боговете като наказание за човешките грехове…“
Вянинът изсумтя. Ето тук Зелхат определено бе сбъркал. На Вълкодав веднага му се дощя да прочете възмутилите го слова на глас, за да ги чуе Еврих, а после да обясни какво се е случило в действителност. Но щом скоси очи към граматика, се отказа да го просвещава. Еврих, може би, сега ще си затрае, но наум ще му се присмее със сигурност. Брей че варварин, ще си каже, виж го какво измислил — да търси кусури на великия Зелхат Мелсински!…
Вянинът се намръщи. По-преди, докато още не знаеше да чете, не му хрумваше да споделя разни дошли му наум неща и да се мъчи да изяснява кое е истина!… Мислите, даже и читавите, човек трябва да държи в себе си, понеже мълчанието е злато. Прозрял си нещо, което ти се е сторило разумно? Мълчи. И хич да не те вълнува чуждото становище!… Само така. Откъде тогава го зарази този сърбеж — толкова да му се иска да сподели своите съображения? Че и да го е страх — а дали някой ще седне да го слуша?…
Ето какво прави с човек ученето.
Но… нали не е носела все пак никакво възмездие за хорските грехове онази лишена от светлина звезда? Защото не е имало още върху човеците никакъв грях. Не е имало тогава и зло в света. Малкото дете се ражда чисто и добро — хищното зло се промъква в него отвън, ако не се проследи. Така и светът, породен от Великата Майка на Живота. Бил е светъл и благ, пълен с обич. Нима би могло да се завъди в него от само себе си нещо нечисто?!… Недобрата звезда долетяла отдалеч, от края на Вселената — къс от някой страшен свят, пръснал се като гноен цирей от излишъка прекомерно зло в плътта си. И с лошата гостенка, досущ довяна от вятър зараза, проникнали на земята жестоки и злобни Същества, получили прозвището Тъмни Богове…
Вълкодав още веднъж се озърна към Еврих и продължи да чете нататък.
„Тази звезда ударила земната твърд и премного я поколебала, повсеместно предизвикала огнени изригвания, потопи, бури и гибел на всичко живо, за превелика жалост достойно. Най-просветените мъже като Аледан, Салегрин Достопочтени и Безимен Велиморец споделят мнението, че ядрото на тъмната звезда се състояло от плътен камък, та дори и метал. В тази книга вече писах за небесните камъни и стопени от другосветски огън късчета желязо, на които се кланят чергарите от Вечната степ. За голяма скръб наша, на учените в днешни дни им остава само да гадаят за истинската природа на вестителката на Нощта. Ако обобщените от нас сведения поне донякъде докосват правдиво действителността, следва да предположим, че каменното ядро на пришълката пробило кората твърди породи, покриващи, както се знае, подземния огън в недрата на света ни, и при това дълбоко потънало в горнилото на Предвечния Ковач, като се стопило там без следа. Планинският край, комуто посветена е тази глава, по този начин представлява нещо като белег, оставен върху земната гръд от небесната стрела. Ето поради тази причина породите, образувани от утаяване на дребни частици, толкова причудливо са смесени тук с онези, които обикновено се изливат от вулканичните гърла заедно с лавата…“
Прочетеното твърдение повече заприлича на смислено, заради което Вълкодав наполовина прости на Зелхат възмутителните глупости от предишната страница. Ех, старче, да беше карал все така с умните неща, вместо да хабиш скъпия пергамент с преразказ на нечии безсрамни лъжи. Е, благодаря, че стигна до същността все пак…
Буквите изведнъж се размазаха пред очите му, а стомахът унизително и противно се качи чак до гърлото. Четенето по странен начин засили морската болест. Вълкодав припряно притисна пръст към мястото на страницата, до което бе стигнал, и се втренчи с невиждащ поглед в хоризонта, като се стараеше да диша по-дълбоко. А той разчиташе книга да му помогне! Но въпреки всичко не можеше да се откъсне от Зелхатовия труд. Нека Владиката на Водите го наказва за това с колкото си ще стръмни вълни и още по-лошо люлеене. Струваше му се, че ей сега ще прочете нещо извънредно важно.