Изчака вътрешностите му криво-ляво да се успокоят и да легнат на природното си място, след което отново сведе взор към книгата.
„… Следва да споменем и за други последици от сблъсъка с тъмната звезда, доста по-въпиющи към деятелния разсъдък, отколкото просто откриване на едно място разновидности от камъни, обикновено помежду си несъчетаеми. Ще се осмелим подробно да опишем поне една от тези последици. По краищата на споменатата планинска област местните жители отдавна са разузнали известен брой клисури, назовавани от тях Портите на Велимор. Преминалият през тези клисури пътник попада в страна, чиито граници лежат тъкмо по предпланините на външните хребети. Страната Велимор е силна, изобилна и благодатна, така че никой няма причини да се усъмнява в съществуването й. Забележителното й свойство, за превелико удивление достойно, е това, че по други пътища, освен през споменатите Порти, да се попадне в нея е невъзможно. Онзи, който преднамерено или случайно сгреши клисурата, ще съзре единствено могъщи заледени ридове, населени със саможиви планинци, нивга не чували за Велимор…“
Пристъп на отвратително гадене отново прекъсна четенето, Вълкодав дори затаи дъх и бързо легна на палубата, скривайки лицето си в сянка. Същото е като да се натровиш — не можеш да мислиш за нищо друго, освен за сякаш гнилия си гърчещ се стомах… Вълкодав направи усилие над себе си и продължи да размишлява. Дотук книгата казваше истината за Велимор. Там, в планинския край, светът действително по много странен начин се… раздвоява. Всички го знаеха, но никой не се наемаше да го обясни. Ами Бяла вода?… — изведнъж удари вянина безпокойна мисъл. Вянските легенди описваха как Боговете, сами едва не загинали от вселенската беда, обособили щастлива страна и укрили в нея добрите и справедливите, защото не били сигурни, че ще успеят да спасят целия свят. Дали тогава не се е случило така, че в един момент Бяла вода се е появила заедно с Велимор? В същия миг, в който светът се раздвоил и се разстроил, досущ отражението на луната в зениците на пияница?… Ала луната, щом пияният изтрезнее, отново е на небето сама, но световете, избити един от друг след непредставимия удар, така са си и останали?… Вълкодав се замисли дали Зелхат е знаел за Беловодската страна. Реши, че най-вероятно е знаел, въпреки че навярно я е наричал с друго име. Обаче… как един толкова учен човек е оставил без внимание чудото на Боговете?… Вянинът си заръча да изчете всичките двеста петдесет и четири страници, дори да се окаже, че споменаването за Горния свят се намира чак на последната. И още си рече, че Зелхат може и да е знаел за Бяла вода, ала нищо да не е писал за нея — нарочно. Тук, долу, като цяло се стараеха възможно по-рядко да се сещат за Портала към другия свят. Ето — Еврих, чудесен пример за това, той не смее да посвети в тайната си даже най-добрите си приятели… Защо?… От опасение, че тези знания ще изкусят властолюбиви управници, способни да тръгнат да преследват беловодските пратеници? Или заради прекомерно усърдното жречество, което може да подреже крилете на пътуващите през Портала?…
Докато мислеше, усети, че малко се подобрява. Сети се да съжали, че не намери време да побеседва за това с Тилорн. Легнал върху топлата палуба, Вълкодав се опита да си спомни разказите-небивалици на звездния странник за неговите пътешествия. Пепелявокосият мъдрец веднъж му приказваше за безжизнени канари, летящи в пустотата. Канари с големината на цял материк… Вълкодав се опита да си представи такова чудо — не успя. Канарите бивали от чиста скала или железни, съвсем като в Зелхатовата книга. Другото, пустотата, по думите на Тилорн, била божествено огромна, а затова и летящите канари се срещали в нея не по-често от хлебарка в борша на вянска домакиня. Сиреч — понякога се случва и на най-оправната… И още — а това Зелхат, нито веднъж не странствал между звездите, хич не би могъл да знае! — плътта на някои канари се състояла от великански струпвания лед. Вярно, Тилорн изтърси нещо от рода, че отвъд синьото небе кръжи не обикновена замръзнала вода, а въздух, превърнал се в лед от невъобразимо лютия мраз всред пустотата… Е, за това навярно послъгваше. Да, Вълкодав бе виждал как в сурова зима може да стане и желязото крехко, чак се пука и троши, ала въздухът да замръзне — да-да!…
Веднага паметта му подхвърли спомена за зверския студ по планинските върхари, откъдето, общо взето, до звездите имаше една плюнка разстояние. Както и това, че трудно се дишаше край смръзналите се ледници. Вълкодав се разколеба — ами ако наистина въздухът може да става на лед?…