Право на двубой

И що за доблест е тази неговата, пуста учена — да дразни човека, с когото още не един ден ще се наложи да прекара на съседни пейки?…

— Ей! Скандалджиите!… — кресна в този миг от кърмата Астамер. — Хващайте веслата, че не знам какво и къде ще ви хване!…

Заповедта на старшия на кораба е свещен закон. Рижият седна, като одари Еврих с убийствен поглед. Граматикът отвърна с язвителна усмивка, а Вълкодав си помисли, че младият арантянин има известно право. Защото в побелелите старини, когато на „косатките“ действително са освобождавали пленници, по някаква причина оказали се на веслата, в онези наистина легендарни времена нито един мореход не би тръгнал на свада със съседа си само заради зле казана дума. Тогавашните островни сегвани изобщо са били по-заклети мълчаливци и от вяните. Защото са разбирали, че на малка гемия всред огромното море няма къде да се денеш от човека, с когото глупаво си се скарал. Стара сегванска мъдрост гласеше, че колкото повече копчета си пришил на устата си, толкова по-добре — по-рядко ще си я отваряш!

До Астамер изникна младо момче с петструнна арфа. Гребците, щом го забелязаха, сдържано зашумяха в знак на одобрение. Работата на веслата е досадна, изтощителна и наистина каторжна. Ала съвсем друго е да зазвучи песен! Така и ритъм по-леко се поддържа, и умората се забравя. Ненапразно островните сегвани бяха прочути не само като морски разбойници, но и като вещи стихотворци и почти ненадминати певци. Вълкодав веднага се сети за веселия Авдика, край когото неизменно се скупчваха на почивките всички пазачи. И баща му си припомни — Аптахар, съвсем безгласен, ала това ни най-малко не му пречеше да пее с цяло гърло, без да се притесни дори от присъствието на кнесинята…

Момъкът удари по струните, а гребците, предимно сегвани, възторжено изреваха, дочули позната мелодия. Вълкодав също знаеше тази балада. Доколкото му бе известно, пели са я още по времето на Последната война.

Гласът на младия певец се оказа дивно силен и звънък. Гребците подпяваха, ала арфистът се извисяваше отчетливо даже през бученето на близо петте дузини дрезгави гърла.

На битка, който е привикнал, има свои грижи,
не жъне той, не ще го видиш да оре.
Сипете на наемниците пълни чаши —
на поход тръгват утре те!

Тъй вождът чуждоземен със щедрост обеща,
той, който наште мечове откупи…
И даваше ни клетви по-твърди и от кремъка,
по-верни и от слънчеви лъчи.

И каза, че с гарваново грачене във съпровод
ще се извие на стрелите смъртен хоровод
и че градът ще падне право в наште длани
като презрял и сочен плод…

Йара, който седеше на палубата редом с Вълкодав, дълго се взираше в захласнато пригласящите на певеца мъже и плахите му очи постепенно ставаха възторжени и смели. Почти всички бяха яки, мощни мишци се издуваха при движенията им, у мнозина кожата бе нашарена с белези, получени в отдавнашни сражения. Вълкодав с лекота отгатна по вида на момчето какво се върти в главицата му — навярно мислеше за това как съвсем скоро ще се присъедини към народа на баща си и ще се озове всред подобни изпитани от живота юнаци. Ще съумее ли някога да стане един от тях не само по рожденото си право, но и по заслуги, като равен?…

Йара не разбираше за какво повествува баладата, ала долавяше общото настроение и го попиваше като сюнгер топла вода.

Там плаха е войската, владетелят е слаб,
стените градски са порутени и стари,
в хазната им обаче с лопата да гребеш,
и пълни са догоре богатите хамбари!

По кръчмите им там от смях ще оглушеем,
накрая ще ни втръснат дори грабежите
и весели красавици ний славно ще тешим,
онези, на които посякохме мъжете!…

Вълкодав бе комай единственият, който не пееше. Понякога поглеждаше Еврих. Спрямо останалите мъже той приличаше на крехко сърне между тежки зубри. Въпреки това гребеше плавно и мощно, врял и кипял майстор на веслото — веднага се забелязваше, че е опитен в това дело.

Йара приближи устни до ухото на вянина и прошепна:

— За какво пеят?

— За наемници — каза Вълкодав.

— Които са били герои?

— Според моя народ не е герой онзи, който взема накити от една жена, за да ги даде на друга.

Йара помълча и пак попита:

— А какво толкова са направили, за да съчинят балада за тях?

— Преди двеста години щурмували Хорам… град в Северен Халисун — отвърна Вълкодав. — Вождът обещал на сегванските наемници лесна победа и много плячка, пък то станало съвсем другояче…