Право на двубой

— Той е полудял?… — плахо попита Йара. Вълкодав кимна и след малко продължи, просъсквайки през зъби:

— После намерихме мъртва девойка. Бях на двайсет зими тогава, а тя… не знам, може би на петнайсет или още по-малко… „Златните“ я бяха насилвали. Дълго. Накрая й прерязали гърлото. Така я намерихме. Лежи в локва кръв… а лицето й спокойно, светло, чисто… сякаш ей сега ще се събуди. Трябваше да я метнем в каруцата при останалите, а Саргел изведнъж се разтрепери и вика: Чакай, не бива с нея като с другите, ще я кача сам… Взе да я вдига на ръце, а главата й бе почти отрязана, на ивица кожа се държеше. Момчето я вдигна… главата й остана. Даже се търкулна под нозете ни. Саргел щеше да припадне, стана бял като сняг…

Йара също бе пребледнял. Еврих мълчеше и гледаше ръцете си.

— Мухи — каза Вълкодав. — Сини мухи. Облаци жужащи. Кацаха по труповете. Дори не излитаха веднага, когато се навеждахме над убитите…

Йара заби нос в коленете си и дълго не вдигна глава.

Облаци гъсти синевата разкъса,
и слънцето метна лъчи
там надалече, в сивотата гъста
на брега земята личи.

Скочи тогаз един северняк
и сгрян от радост завика:
„Тоз пристан там е родният бряг,
там мене ме чака любима.“

Но ето че стана до него южняк,
по-черен от дим във комина:
„Не, там е пустиня, не вижда се сняг,
там плаче мойта любима!“

Трети, от изток, готов да ридае,
се взира с нега от кърмата.
Вятъра чува, в сърцето си знае —
оттам му шепне тревата.

И ето, завиках и аз полудял,
че виждам там родния град.
Пиян бях от радост и отмалял
кули на крепост съзрях.

Но ето отново скри се светликът
и морето в миг опустя,
пак след вълна приижда вълната
и вятърът гони мъгла…

12. Конникът

Арантяните обичат да се хвалят, че уж начертали най-първата карта на света. Може и да не лъжат. Във всеки случай родният материк на Вълкодав навсякъде се именува Източен — понеже се намира на изток от Арантиада. Земята пък, разделена от Задоблачния рид на Шо-Ситайн и на Езерния край, винаги е обозначена като Западен континент. Вълкодав не се учудваше на това — каквото и да се прави, в края на краищата мореходите от различни страни все е трябвало да се споразумеят за общи названия, за да се разбират по-лесно. Иначе един и същ хребет, да речем, ще носи различни имена — както Железните планини, наричани също Ограждащи, Ключ-планина, Замък-планина и още неизвестно как — ха разбери за кое точно става дума! Но според вянина далеч по-странно бе друго. Морските пространства на изток и на запад от Арантиада гордо се именуваха Източен и Западен океан. Вълкодав бе съгласен, че водната шир, която най-бързият кораб пресича за няколко дни, следва да се величае с нещо по-уважително от гьол. Но чак пък океани… просто големи морета са, какво толкова…

Той попита за това граматика. Еврих леко се смути:

— Ами… някога народът ми още не е строял морски съдове, затова не сме посещавали други страни. Та тогава нашите учени смятали, че целият свят се състои от едната Арантиада, обкръжена от водите на вечния Океан. Вече отдавна сме изоставили старинните си заблуди, но названия са се запазили. Обясних ли ти достатъчно достъпно…?

— Напълно — изръмжа Вълкодав. Все пак съвместното плаване май наистина променя хората, защото никак не се засегна. Даже нещо повече. Комай досега още не беше го нападало желание драговолно да разкаже на Еврих за племето си. А ето че му се прииска да го стори. Дори се запита дали това е, защото споделянето някак си би изравнило малкия му народ с обитателите на една велика страна?…

Той каза:

— В древността и у нас се е вярвало, че само ние, вяните, сме истински хора, а онези, които живеят отвъд горите, са същества с неизвестно какъв произход… И че Светин тече право към оня свят. Даже съм чувал, че когато изпъждали някого от рода за злодейства, качвали го на лодка и го отпращали надолу по реката, като налагали заклинание трижди по три дни да не доближава бреговете. Старците мислели, че след това прокуденият ще попадне в Изподния свят на мъртвите…

Каза го и сам се стресна малко от откровеността си. Млъкна в очакване арантянинът, както винаги, да пусне язвителна забележка. Ала Еврих само кимна дълбокомислено.