Астамер избра Каври, понеже не бил обичал Тарския залив. Еврих го попита защо, след като така пропускаха да посетят великия храм на остров Толми.
— Земята там не ми допада! — отвърна мореходът, без да се замисли. — Жълта, лепкава в дъжд, прашна в суша… после те е гнус да си гледаш чизмите, все едно си газил в лайна!
В действителност решението си Астамер взе по други причини. След дълъг морски преход всеки иска да се повесели като хората, а в Каври не държаха толкова строго на морала, както на острова на Възлюбления ученик. Така че жълтата почва не бе виновна.
… След като стърча на носовата палуба по-голямата част от сутринта, Йара неочаквано се върна при спътниците си малко наежен.
— Изпъдиха ли те накрая? — съчувствено го попита Еврих. Йара поклати глава:
— Не, сам си тръгнах… Земя и без това не се вижда засега, а на Астамер нещо му е криво… И реших да не преча.
— На Астамер, според мен, още от кондарския кей му е криво — каза Еврих. — Тогава не му хареса попътният вятър, а сега за какво е намерил да се тревожи?
Шегата не бе сполучлива. Граматикът се усети още щом я изрече. Все пак някъде дълбоко в човешката душа дебне един неуловим нюх за беда и колкото и да заглушаваш гласа му, пак се чувства — някъде в стомаха…
— Астамер не хареса вълните — честно призна Йара. — Гледа на юг и чака буря.
Вятърът наистина духаше от юг, ала, уж попътен, бе на пориви, които все не смогваха добре да издуят пъстрото платно, затова над гемията отново проехтя призивът към гребците да се залавят за работа. Вълкодав, чийто ред беше да поеме веслото, сметна, че вече достатъчно добре е усвоил това умение, и за първи път си позволи да се озърне, докато гребе. Астамер наистина съзерцаваше втренчено вълните и въсеше мрачно лице. Вълкодав също погледна морето. Вълни като вълни. Продълговати водни гърбици, тук-там разрошени от въздишките на вятъра. Сухопътният жител изобщо не си представяше по какви признаци Астамер или някой друг съди и чете сякаш по книга замислите на околната стихия. На каторгата обаче Вълкодав по неволя бе слушал двамина сегвани, с които делеше едни пранги. Не че му беше много интересно, но пък и какво друго да стори, освен да ги слуша? Те толкова често се препираха, припомняйки си дребни оттенъци в цвета на водата и формата на гребените, дори съскането на пяната, че младият тогава вянин си рече — виж ти, не само в гората оставали следи! А сега съжаляваше, че не ги бе слушал по-внимателно. Затова и не се усъмни, че Астамер има всички основания за тревога. Мореходът познаваше морето така, както горският жител — своя роден лес. Кой знае какво е усетил, вглеждайки се във вълните…
Еврих разгъна карта на коленете си и взе да я обикаля с пръст:
— Така… сега сме примерно… аха, Златното кълбо вече се е скрило, а Старикът още не е… примерно ето тук… и ако от юг…
Той млъкна неочаквано и Вълкодав скоси очи към картата. Малко по на юг от пръста на граматика се точеше напряко на морето рядка верига острови, а над нея — малка рисунка и надпис на арантски. Вянинът не можеше да различи добре буквите, без да се надига. Нещо лошо ли пишеше, или Еврих се обезпокои, след като съпостави разположението на архипелага с курса на кораба?… Но ако ще задуха силно от юг, кое му е лошото?… Не попита. Има ли смисъл да знае, щом и без това нищо не може да промени! Да доживеем, ще видим…
Астамер изведнъж откъсна очи от морето и закрещя първо на рулевия, после на гребците, нареждайки да обърнат гемията на север и да въртят веслата „до посиране“, както се изрази грубо, но изчерпателно. И Вълкодав разбра — няма да избегнат бурята. При това ще им се наложи да се борят във води, опасни за пресичане дори при добро време. Пак нищо не попита. Казано е — греби, значи ще гребе. А не да разсъждава напразно за нещо, което все едно не му е особено ясно.
— Защо всред морето е нарисуван конник? — чу той гласа на Йара. — Нима развъждат коне на такива мънички острови?…
Еврих отвърна с неестествена за него скованост:
— Не, не става дума за коне… а за една легенда, свързана с тези късчета суша. Говори се, че…
Той приказваше с момчето на езика на Шо-Ситайн, говорим от итигулите. До този миг нито един човек на борда на косатката не показа, че разбира това наречие, поне никой не се обръщаше към Йара на езика на неговото племе. Но сега…
— Затвори си устата!… — от всички страни викнаха неколцина души в един глас. — Млъкни, арантянино, ще призовеш злото! И ти стига си питало, недоносче такова!…