Настъпи вечер. Едва различимите вълни се превърнаха в същински хълмове, които бавно блъскаха гемията, устремена на север. Бе мъртво вълнение. Косатката излиташе към билото на водните грамади, покрай вълнореза й се образуваха пенести криле. Астамер все по-често се взираше зад борда. И всеки път ставаше все по-мрачен. Еврих също надничаше.
— Какво има там? — полугласно попита Вълкодав, не изтраял да стои в неведение.
— Течение — още по-тихо от него отвърна Еврих. — Силно течение. Връща ни на юг, не смогваме с веслата.
За да не ги прекъсват, те говореха на езика, научен от Тилорн. Въпреки това спътниците наоколо им хвърляха злобни погледи, на които Вълкодав от много години вече не се връзваше. Той здраво завъртя за пореден път веслото и подхвърли:
— А на юг ни чакат коварни подводни скали, доколкото схванах…
— По-зле е от скали — изпъшка Еврих. — Там е Конникът.
Всичко веднага стана ясно. И тайнствената белязка на картата, и явният страх на иначе смелия Астамер. Вълкодав въздъхна и си помисли колко глупаво понякога приключват пътешествията. И животите.
— Нашият рулеви навярно е минал по-южно, отколкото трябваше… и навлезе направо в течението… — добави Еврих. — Картата неслучайно съветва да се избягва. А сега и тези вълни… Салегрин пише, че тъкмо за това разказвали малцината спасили се корабокрушенци, жертви на Конника…
— Ей там, стига сте дрънкали! — свирепо им се сопна Астамер, който тъкмо минаваше покрай тях на път към кърмата. — Греби както трябва, вянино!
Йара бе по-тих от мишка, седеше в кътчето между пейката и борда, прегърнал коленете си. Изпъна шия и прошепна на ухо на Еврих:
— Всички ще загинем, нали? Корабът ще потъне?…
Младият арантянин придърпа момчето към себе си:
— Глупости! Няма, разбира се! Откъде накъде?
Прозвуча бодро, ала малко по-късно Вълкодав го видя да пише нещо с водоустойчивото мастило и да прибира парчето пергамент в непроницаема торба, където се намираха ръкописите му, като накрая завърза торбата по-здраво от обичайното. Движенията му бяха като на човек, завършил земните си дела и готов да умре. Вълкодав си рече, че след като се смени с граматика на веслото, също така грижливо ще опакова книгата на Зелхат. Какво пък, може след време някой да я извади от водата… срам ще е да се затрие.
Залезът бе зловещо кървав и макар че слънцето очерта ясно хоризонта, никъде не се забелязваха ни най-малки признаци на суша. Еврих си направи извода, че течението е отнесло гемията даже повече, отколкото бе предположил, затова развърза торбата си, за да допълни бързешком последните си наблюдения, отпуснати му от съдбата. Буквите излизаха грознички, а редовете сякаш подскачаха изпод уморената ръка на граматика. Като поразмисли, ученият не прибра веднага перото и пергамента, бе решил да записва, докато е възможно. Мъхнати облаци се спускаха ниско над морската повърхност, слънцето ги осветяваше отдолу с прощални хладни лъчи. Само при хоризонта още имаше ивица чисто небе, ала и тя се стесняваше.
Изтощените гребци се сменяха по-често. Косатката се съпротивляваше, досущ обречено животно, което продължава да пълзи дори когато няма никаква надежда и скоро преследващата глутница ще започне да го ръфа на живо. Ала и тогава ще продължи… Гладките стъклени вълни продължаваха да надигат гемията. Когато тя се озоваваше между два водни хълма, гребените светваха от залеза, докато корабчето потъваше в лепкава, страшна сянка. Но ето че ивицата на залеза се покри с облаци и взе бързо да се здрачава. Еврих се наведе над пергамента, довърши изречението почти по усет и прибра свитъка в торбата. Пак се сети за нещо, извади отново перото, дописа, помисли… сетне със съжаление стегна връзките. Очевидно понечи да запали малка маслена лампа, но бе принуден да признае, че идеята не е много сполучлива.
И щом свърши това, от морските дълбини се понесе стон. Всред безветрието на мъртвото вълнение звукът се чу съвсем ясно и отчетливо — невероятно басов, нечовешки стон на нещо грамадно, което страдаше долу. Вълкодав едва не изпусна веслото — стресна се… после пак по чудо го удържа, след като то се удари в съседното, изоставено от гребеца. Някой се свлече от пейката и започна гръмко да се моли, други заридаха. Сякаш в подводния стон бе прозвучала смъртна присъда над кораба и хората на борда му.
Йара се притисна към граматика, който тихичко му обясняваше:
— Салегрин Достопочтени нарича това, което току-що чухме, Зовът на Дълбините. Малцина са го чували и никому достоверно не е известно, кое именно произвежда толкова удивителен шум — дали е от течението, дали са морски зверове, дали нещо случващо се на дъното морско. За съжаление вече скрих писмените си принадлежности, за да ги предпазя от пръски и дъжд, инак бих оставил достойно описание на чутото…