— Утре ще го напишеш — прошушна Йара. — Когато се съмне…
Неистово искаше да повярва на собствените си думи.
— Непременно — с лекота потвърди Еврих. — Непременно. Ще пиша и ще го чета, а ти ще следиш дали не пропускам, или бъркам нещо. Затова гледай и слушай внимателно, запомняй какво става, за да ми помогнеш. Разбрахме ли се?
Вълкодав не познаваше арантянина от вчера и виждаше, че младежът примира от страх. Ала въпреки това успяваше да скрие ужаса си от момчето. Така и трябва да бъде. Мъж е. Длъжен е да окуражи хлапето. И много драго е, че го осъзнава. Каквото и да е, граматикът си е мъжко момче… Вянинът потърси с поглед Астамер и го различи на носа. Сгъстилата се тъмнина пречеше на Вълкодав много по-малко, отколкото на останалите, и той видя, че сегванинът се взира назад. Всъщност не се взираше. Беше се втренчил в нещо — настръхнал. Дори очите му се изцъкляха — като на омагьосан. Или все едно полудяващ от страх. Вълкодав тъкмо понечи да се обърне, когато мракът се разпра от блясъка на мълния на юг.
— Конникът!… — заврещя с неузнаваем глас Астамер.
Всички на гемията обърнаха едновременно глави. Вълкодав обаче остана да чака екота, за да може да приветства подобаващо Бога на Бурята, и дори взе да брои, както го бе учил Тилорн, за да определи точно колко далеч е ударила светкавицата. Ала блясъкът остана безгласен. Затова пък изпод водата отново избуча гъргорещ стон, а южният хоризонт за миг се обля в лилав пламък.
Вълкодав се обърна… и видя.
Откроена от заревото, всред морето се появи самотна скала. Беше грамадна — усещаше се въпреки разстоянието — и наистина напомняше на конник в просторно наметало, покрило туловището на коня. Виж ти какъв си бил, вцепенено помисли Вълкодав. А човек си се родил… „Имаше любима, огнището гореше“… Ти обичаше и теб обичаха…
Вянинът не бе изпуснал веслото, държеше го над водата в очакване от другата страна на кораба да се намери някой куражлия, който да се съвземе и да почне да гребе. Чу отстрани жалния хленч на невръстния итигул и тържествения глас на Еврих:
— Приветствай го като съплеменник, Йара. Някога е живял на земята, в жилите му е текла същата кръв като твоята.
А Конникът се приближаваше с невероятна бързина. Никакво течение не би могло толкова стремително да гони кораб към неподвижна скала, като на всичко отгоре безпогрешно го засилва направо под каменните копита. И още нещо. Неподвижна скала не би променяла очертанията си при всяко избухване на светкавица. Вълкодав бе готов да потвърди под клетва, че Конникът се движи. Към тях. Не, това е просто измама на зрението…
— Приветствам те, съплеменнико… — пресипнало шепнеше Йара. — Сподели хляба ми, стопли се край огнището ми…
Вянинът гледаше към кърмата и неочаквано проумя как са се почувствали Луга и момците му, когато Вълкодав право пред очите им се превърна в голямо и много страховито куче. Сигурно дълго после не го признавали за себеподобен. А ако Боговете наистина сами отсъдили такава участ като на този Конник? И аз ли ще препускам из родните вянски леса, пазейки от зли странници своите хора, а народът ми ще ме споменава единствено шепнешком, суеверно озъртайки се през рамо?… И ако ме срещнат, ще изглеждат като Астамер в този миг — изкривено лице, безумни, изцъклени очи… Той да не вземе да умре сега от страх? Случвало се е сърцето да не издържи… очевидно и смелостта на морехода си има предели.
В трюма на гемията жално и провлачено измуча кравата.
И Астамер, подсетен за същество, което зависи изцяло от него, трепна, съумя да извърне глава от страшното видение, откопчи ръце от форщевена и закрещя толкова гръмко, че Прилепчо, който бе кацнал на върха на мачтата, побърза да се прибере в пазвата на вянина:
— Към веслата, Хегово семе! Мъже ли сте, или редки лайна!?
Мъжете се оказаха повече. Веслата на „косатката“ заработиха отново, макар и не така стройно, както одеве. Някой се престраши и запя. Сега единствено чудо можеше да спаси кораба, но нека помни Конникът, че омразните му чужденци се борят до последно…
От каменния исполин ги деляха не повече от две версти и Вълкодав вече добре го различаваше дори в тъмата между безмълвните мълнии, все така озаряващи хоризонта. И преди бе изпитвал немалко удивление пред съвършенството на някои творения на вятъра, дъжда и морските вълни. Но това тук… уж случайно струпване на канари, а малко отстрани погледнато — спира дъха! Що за майстор е изваял подобно нещо! В подножието на черната грамада неистово клокочеше широк пръстен космата пяна и обилни пръски — тежко засилените вълни се стоварваха върху зъберите на подводните рифове. Могъщ жребец израстваше от скалата, заметнал напред в бесен галоп чудовищните си копита. Ездачът не държеше юздите — едната му ръка сочеше простряна напред, другата посягаше към меча… И пак избухна мъртвешката светкавица, този път резки сенки нарисуваха и лицето. Лик като този би приличал на Бога на Отмъщението. Тъга и ярост, придобили човешки черти…