Смъртта необратимо догонваше гемията и нямаше ни най-малка възможност да се избяга от нея, като се обърне встрани. Гребането изгуби смисъл, защото мъртвото вълнение и течението, направлявано несъмнено от могъща зла воля, просто не забелязваха жалките усилия на хората от кораба. Ала никой не изоставяше веслата, всички продължаваха като обсебени. Еврих също се настани на пейката до Вълкодав и почна да му помага. И, както обикновено, заприказва, лапайки недостигащия му от усилие въздух, за да отпъди ужаса от сърцето си:
— А знаеш ли… приятелю варварин… аз прочетох книгата на Зелхат… И държа да ти… съобщя, че всичко… написано в нея за вяните, е… предосадно заблуждение, наистина „за превелика жалост достойно“…
Вълкодав за пореден път съжали, че не се научи спретнато и красиво да излага в слова своите мисли и не е способен да подбере добър отговор сега. Според него Еврих се прощаваше с този живот с голямо мъжество. Пред лицето на най-сериозната досега опасност той се представяше повече от достойно. Също толкова добре се справяше, колкото непоносим можеше да бъде в обикновените дни… Ала, наистина, защо все се караме с него? — закъсняло се запита Вълкодав. — По-точно — карахме се…
— Приветствам те, съплеменнико… — притиснат към нозете им, шепнеше ли шепнеше малкият Йара. — Сподели хляба ми, стопли се край огнището ми…
Но, съдейки по развоя на събитията, заветните думи отиваха нахалост, както и усилията на напрягащите до скъсване жили гребци. Въпреки това момчето не можеше да спре. Докато е жив, човек се съпротивлява. И храни надежда. Дори да е напразна тази надежда, даже да е упование на невъзможно чудо.
— Много славно в Шо-Ситайн посрещат гости! — насмешливо промърмори с приръмжаване Вълкодав. Неговият народ изпровождаше починалите с Песента на Смъртта. Същата Песен пееха и вянските воини, поели на бой със сигурна гибел. Ако сложим ръка на сърце, по-правилно би било да я наричат Песента на Живота, защото смъртта в нея бе хулена и подигравана. Вълкодав би я подхванал сега, но не биваше — тя бе вече отзвучала за него преди три години, беше грешно и неправилно да я повтаря. Затова пък нищо нередно нямаше в идеята да изкаже на глас какво мисли за Конника, възнамеряващ да затрие родна кръв заедно с други хора; макар и чужденци, те нищо лошо не бяха сторили на племето му…
Левзик, чиято пейка бе тъкмо пред вянина, изведнъж се обърна. По лицето му бе изписана почти същата ярост като по лика на приближаващия се Конник. Но ако от чертите на каменния исполин лъхаше страховито величие, то Левзик приличаше на полудяло животно, жадно за кръв. Гарахар също се озърташе, и лицето му бе не по-мило.
— Сополанкото!… — заврещя Левзик, сочейки с пръст Йара, все едно искаше да го набучи на нокътя си. — Всичко е заради сополанкото! Той е оттам!… Него Конникът не допуска да мине!…
— Затвори си устата, приятел — каза Вълкодав. — Греби, не дрънкай.
Произнесе това със спокойно презрение, знаейки, че изплашен и озлобен човек понякога изтрезнява от подобна приказка. Ала този път не се получи.
— Копеленцето е виновно!… — запригласяха на Левзик още няколко души. — Хвърлете го зад борда!…
Йара скочи на крака, озъртайки се като притиснато в ъгъла зверче. Палубата се люшкаше на неравни, непредсказуеми тласъци — колкото по-близо до страшната скала, толкова по-безредно блъскаха вълните. От всички страни невръстният итигул бе обкръжен от безумните очи на хора, най-сетне издирили причината за бедата си. И вкопчили се в нея, готови на всичко, за да се спасят. Някой вече прескачаше пейките и протягаше грабливо свити пръсти към момчето, в стремеж да принесе на Конника закъсняла жертва, с което може би ще си купи милостта на исполина. Йара тънко запищя, побягна на сляпо, но палубата се изметна изпод нозете му и той щеше да падне, ако Еврих не бе го подхванал. Ошашавеното от страх хлапе го ухапа и отчаяно се задърпа да се изтръгне от ръцете му, ала граматикът успя да го удържи в прегръдката си.