Выбрать главу

Вълкодав подскочи малко преди корабът да се люшне стръмно. Вярно го пресметна — последвалите го мъже се люшнаха назад, а той с лекота достигна носа, опари с поглед Астамер, който не понечи да го спре — и скочи. Отблъсна се силно и отлетя далеч над тъмната вода, преди да се гмурне в нея. След мъките с веслата и схватката, тя дори не му се стори толкова студена.

Не прахоса време да се оглежда към косатката, а веднага заплува натам, където за последно бе видял главата на Еврих, скрила се зад гребена на вълната. Плуваше с все сили, понеже черната грамада на Конника се извисяваше вече само на половин верста, а пък течението комай ставаше все по-бързо. Не се съмняваше, че ще успее да стигне Еврих и хлапето. Даже ако нощното му зрение изведнъж го подведеше, то Прилепчо щеше да го насочи в правилната посока. За щастие на малкия хвъркатко, вятър още не бе задухал.

Вълкодав стигна до приятелите си и, плюейки вода, се хвана за плуващите торби. Усещаше с нозете и тялото си хладните струи на течението, струваше му се, че са живи пипала, които го оплитат… влачат…

— Виж какъв разкошен прибой! — все едно нищо лошо не ставаше, рече Еврих. И съкрушено въздъхна: — Неблагодарно е делото на изследователя! И защо Боговете от Небесната планина пращат най-накрая всичко интересно и неповторимо, след като предварително лишават учения от възможността да запише видяното за потомците?…

Зад гърба на Конника безшумно пламна поредната светкавица, Вълкодав погледна прибоя, но не откри в него нищо особено. Вълни и вълни, с грохот разбиващи се в непристъпните скали. Виж, на косатката най-сетне се бяха посъвзели — опитваха се да гребат, поставяха резервните весла. Ревът на прибоя постепенно заглушаваше всичко друго, но още се чуваше гласът на Астамер. Той вече не се мъчеше да спори с бързея. Напротив, обърна кораба и тръгна към скалата, надявайки се да се размине с нея. Вълкодав се прислуша към гръмотевиците, идещи изпод копитата на Конника. В гласа на прибоя звучеше безжалостна насмешка. Морето и камъкът въздаваха Своята всевишна воля. От нищожните смъртни тук съвсем нищо не зависеше.

— Е, и какво сполучиха?… — провикна се Еврих. За да се чуват, трябваше да си крещят един на друг в ушите. — Погубиха нас, хубаво де, ама ей сега и те ще се разбият! Каква им беше изгодата?

Вълкодав неволно завидя на веселото безстрашие на арантянина. В неизмерената дълбочина отново се зараждаше и растеше същият онзи чудовищен стон, ала сега не се възприе единствено с ушите, а с цялата снага и вътрешностите. Сякаш призована от този звук, стръмна вълна грабна тримата плувци и ги понесе първо нагоре, към облаците, за да ги засили насетне към Конника. И Вълкодав внезапно тутакси разбра, че тази вълна е особена — последната. Дали Ниилит и Тилорн ще почувстват гибелта им? Или звездният странник напразно ще ги чака и чак когато минат всички мислими срокове, ще допусне, че приятелите му са мъртви и няма кого повече да чака?…

Прилепчо се опита да кацне върху мократа глава на вянина, тъкмо преди да ги подхване вълната, но могъщият подводен стон го подплаши и той с жален писък литна право нагоре. Вълкодав смътно му пожела да се добере до островите, където, както си е всеяден, щеше да оцелее. Повече време в мислите си отдели за едно момиче от рода на Петнистите елени, което навярно щеше да сънува тази нощ огромно куче, което се дави…

— Татко!… — извиси се тънкият вик на Йара. — Татко!…

Вълкодав не успя да съобрази какво имаше предвид момчето. Гребенът на вълната ги застигна и неудържимо ги повлече, засилвайки се, изтънявайки, израствайки като отвесна стена. Конникът сякаш се носеше към тях умопомрачително бързо, надвиснал над пляскащите по водата хора. Още някакви си броени сажени и… Гребенът се облече в рошава пяна и започна да се руши, превърна се във водна лавина… Вълкодав усети, че стихията го откъсва от Еврих и Йара, затова се вкопчи с мъртва хватка в тях, напрягайки сили до краен предел. Срутващата се вълна ги завъртя бясно и вянинът изгуби всякаква представа къде е горе и къде е долу. Клокочещият поток смеси вода и въздух в нещо горчиво-солено, което сякаш сплеска Вълкодав на палачинка, ослепи го и го оглуши, зашемети, като изби последните остатъци въздух от дробовете… а после го запокити напред — полужив, конвулсивно свит в очакване на страховития смъртоносен удар в скалата…