Вълната като на игра вряза косатката в нозете на каменния кон, сякаш ликувайки. Едновременно избухна ярка светкавица, в мигновения й блясък замръзнаха и парцаливият гребен, и настръхналите отломки от дъски и греди, и подхвърлените от ужасния удар тела, нелепо разчекнати в полет. Пред очите затанцуваха пъстри петна, а когато Вълкодав ги пропъди с мигане, всред вихрената ревяща вода нямаше ни хора, ни даже трески… Господарката бе намерила ножицата си, за да отреже наведнъж цял сноп нишки.
Сбогом, Слънчев пламък, въздъхна наум вянинът.
Гледаше каменните копита, плуващи напред през грохота и пръските на прибоя, и не бе сигурен дали изглеждат по същия начин, както преди гибелта на кораба… или положението им все пак е променено? Само вълните ли бяха понесли косатката към скалите, или Конникът пристъпи насреща й?… Мълниите, които всъщност напомняха някаква припламваща шантава зора, сияеха по линията на хоризонта, ала както и преди, не осветяваха ни следа от суша — окото нямаше за какво да се закачи, а звездното небе се криеше зад ниски облаци. Вълкодав пак се втренчи в прибоя и впечатлението за собствено движение на скалата пак се засили. Наистина, сякаш Конникът току-що бе стъпкал в галоп ладия с повече от трийсет души и бе продължил по пътя си, може би търсейки нови жертви в морето, а може би устремен към неведома цел…
— И сега какво, ако мога да запитам?… — стегна кърпата на главата си Еврих.
Въпросът му остана без отговор.
Скоро след крушението угаснаха безшумните светкавици, секна и тайнственият тътен изпод водата. Затова пък се изви свиреп вятър, който докара дъжд. Магическата буря, спътникът на Конника, все едно се задоволи с одевешната плячка и изгуби свръхестествените си свойства, превърна се в обикновен морски щорм. Вятърът, вълните и пороят бързо изгониха тримата оцелели от продухваната пукнатина, накараха ги да търсят по-надеждно укритие. Помагайки си един на друг, те се изкатериха нагоре и се настаниха на завет в плитка пещера до лявото коляно на Конника. Дъждът не стигаше до дъното й и сухата каменна ниша дори им се стори уютна.
— Надявам се — обади се отново младият учен, — че тази скала поне няма да се гмурне на дъното, нито ще се разсее във въздуха, като ни остави да се удавим!… — И той удари с юмрук по черния камък, сякаш да се увери доколко е реален. Вълкодав едва не посегна да го спре. За нищо на света не би тръгнал да отчупва или да пренарежда камъните тук, те бяха плътта на Конника. И не би позволил и на другарите си да го сторят.
— На картата — каза той — имаше островна верига. Далеч ли сме от нея?
Еврих безнадеждно махна с ръка.
— Далеч. И не представляват същинска сигурна суша. Предимно обикновени рифове, приливът ги покрива почти изцяло…
Йара седеше между двамата. Еврих с голяма мъка отвърза насмолената си торба и накара момчето да се преоблече. Сега заедно с Вълкодав го топлеха с телата си.
— Няма смисъл да умуваме в тая тъмница — изръмжа вянинът. — На сутринта ще се огледаме, ще видим какво и как…
Арантянинът кимна, макар и двамата да се досещаха, че надали през деня ще им е съдено да забележат нещо вселяващо надежда. Единствено неприветливия Океан, разпрострял се от хоризонт до хоризонт. А върху Конника вероятно не растеше дори и мъх. Вълкодав, отдавна научен от живота да очаква най-лошото, разбираше — виждат Боговете, че не за спасение следва да мислят, а как да умрат най-достойно. Никой обаче не ще оцени последното им мъжество, никой не ще прочете записките, които със сигурност ще направи Еврих. Въпреки това не искаше да гине като злощастните сегвани.
Еврих, изглежда, мислеше същото.
— В името на полата на Най-прекрасната, запретната от палав ветрец! — каза той. — У нас не е прието зле да се приказва за мъртвите, но, честно, колко боли да се разочароваш в хората! На всички им се живее, но бива ли на всяка цена да купуваш живота си!…