Вълкодав се измъкна от нишата предпазливо, за да не разбута другарите си. Навън се разкърши, целият беше схванат и почти вкочанен. Изхлузи ботушите и се закатери по снагата на Конника. Камъкът бе мокър и хлъзгав, ала вянинът не се опасяваше, че ще падне. Момчетата роби в Скъпоценните планини всеки ден лазеха по отвесни канари, слизаха или се катереха по пещерни кладенци, по стените на подземни зали, за да провлачат подире си въжета, да изгорят отровния въздух в пещерни джобове по пътя и да донесат изтървани от възрастните каторжници инструменти… Онези, които не загиваха, ставаха вещи в пълзенето, по подобие на мухите, едва ли не по тавана. Вълкодав не загина тогава. Нямаше да загине и сега.
Прилепчо приключи с миенето и хвръкна след големия си приятел, прелитайки от издатина на издатина, сякаш го мързеше да закръжи във въздуха. Вълкодав търсеше опора за пръстите на ръцете и краката си, набираше се, увисваше, напипваше нова опора и пак се набираше. Снагата му се раздвижи, стана привично гъвкава, затопли се.
Колкото по-нависоко стигаше, толкова по-светло ставаше в мъглата. После се чу крясък на чайка. Вълкодав не помнеше да е имало птици предната вечер. Не беше моряк, за да съди какво значи присъствието им — дали се въртят само край брега, или все пак навлизат навътре над открито море. Реши, без да е сигурен, че чайките са долетели от островите, отбелязани върху картата на Еврих. Търсят храна. Кълват очите на мъртвите сегвани, люлеещи се по вълните…
Преодоля почти цялата грива на каменния кон, когато отдолу екнаха разтревожени викове, а после и изплашеният глас на арантянина:
— Вълкодав!… Вълкодав!…
— Тук съм бе, тук съм — отзова се вянинът. — Какво си се разврякал?
Тъкмо бе усетил по лицето си полъх на ветрец, какъвто липсваше и като намек дори край нишата. Плътните къдели на мъглата бавно пълзяха, източваха се и заобикаляха камънака. Съзря ушите на каменния жребец — отдалеч бяха съвсем като живи, внимателно щръкнали. От мястото си сега Вълкодав виждаше, че са просто неравни скални зъбери. Отново си спомни планините и тежките облаци, които се стичаха през превалите. Щом накрая се озова на главата на коня, вятърът най-сетне разкъса мъглата и я отмести встрани като диплеща се сива завеса. Вълкодав видя небето.
Беше такова, че будеше желание за молитва. Високо-високо в благословената синева се ширеха пронизани от късноутринното слънце леки сребристи перушинки, а под тях стояха като замрели неподвижни и снажни купести облаци, съвсем слабо размазани, сякаш под прозирен шлейф, от морските изпарения. Подир пладне облаците навярно ще се навъсят и даже ще изсипят дъжд, ала засега просто се рееха в Небесата — недостроени чертози на Боговете, и зовяха душата, и бяха прекрасни.
— Как е там, Вълкодав? — провикна се отдолу Еврих. Вянинът завъртя глава, чакайки тромавата мъгла да се разсее съвсем и да му позволи да види какво има от другата страна. Ала мъглата около Конника подигравателно се събра отново отгоре му. Вълкодав пак се оказа в търбуха на студен сив пашкул, където сякаш не съществуваше нито светлина, нито топлина, и едва успяваше да разгледа пръстите на протегната си ръка. После вятърът лъхна по-силно. Слънцето заблестя върху влажните гърди и по гривата на гранитния кон. Мъглата се разпра до самата вода и…
— Бряг!… — закрещя неистово Еврих. — Йара, ощипи ме, полудял съм!… Бряг!…
Не, не бе обезумял и попаднал под властта на бълнувания наяве. Освен ако лудостта не бе поразила и тримата наведнъж, но по-просто бе да се предположи, че брегът, до който нощес оставаше повече от денонощие плаване на бързи весла или под добре издуто платно, наистина тъмнее само на половин верста разстояние. А нима толкова малко път е препятствие за двама здрави мъже и за едно пъргаво момче?…
Ласкави лениви вълни ближеха чистия бял пясък. Зад ивицата му се извисяваше доста стръмен склон, увенчан с трева и храсталаци. Вятърът носеше откъм сушата миризмата на земя, окончателно убеждавайки крушенците, че могат да вярват на очите си, че пред тях не е безплътно видение, явило се да ги дразни, докато умират връз голия чукар насред Океана.
А зад широкия език на степта мъжделееше величествен хребет. Започваше със зелени гънки и бръчки на хълмисти предпланини, които, отстъпвайки от морето, се катереха към небето все по-непристъпни, за да литнат накрая с белоснежни върхари право в облаците.