— Задоблачният рид!… — благоговейно прошепна Йара. И протегна длани, изреждайки имената на планините, сякаш викаше почитаеми предци: — Два Шлема… Кърмачката… Изгубеното седло… — И накрая издиша само с устни: — Харан Киир…
Вълкодав за малко да се търкулне, толкова бързо слезе до пещерата. По-късно не се сещаше как точно се е спуснал така чевръсто. Навярно все пак се подхлъзна и последните два сажена преодоля с главата надолу, така че да поеме удара с ръце и да го омекоти благополучно. Навиците, някога впечатани в тялото му с бичовете на надзирателите, му помогнаха да не падне лошо. Попита Еврих:
— Наистина ли е бряг, или ни се привижда?…
Арантянинът се усмихна ведро:
— Има само един начин да проверим…
Прилепчо реши да не чака тромавите хора да слизат надолу и сетне да плуват още по-тромаво към брега, а се устреми към него с радостен писък, начесто пърхайки с крилца ниско над водата. Към него тутакси се насочи някаква граблива морска птица, но Прилепчо не се плашеше лесно. Без усилие отбягна срещата, а после сам връхлетя нападателя, яростно джавкайки и оголвайки зъби. Към мястото на схватката полетяха чайки и Вълкодав се разтревожи, понечи да подсвирне на малкия си другар да се върне, но каленият дребен побойник си проби път през кряскащия рояк, достигна брега и се спотаи в храстите.
Арантянинът бе успял да върже торбите, оставаше само да ги метнат на гръб. Еврих го стори незабавно и докато чакаше спътниците си да нарамят и вещите си, рече:
— Склонен съм да повярвам на Конника… и теб съветвам същото. Защо Му трябва да ни погубва сега, след като можеше да го свърши още вчера?…
Вълкодав премълча. Не понеже изведнъж изпита доверие към каменния губител на кораби. Вече бе ясно и в подножието на Конника, така че подозрителният вянин сам се убеди, че никаква видима опасност няма. Водата долу бе по-чиста от стъкло, дребните вълнички не пречеха да се различи светлият пясък, в който тънеха черните скали на Конника. По всичко личеше, че даже не ще им се наложи да плуват, бе достатъчно плитко да минат като по брод…
Йара малко се задържа в приютилата ги ниша. Бръкна под ризата си и извади муската си, която винаги висеше на врата му. Вълкодав знаеше за вързаната на връв кожена торбичка на момчето, но досега не бе виждал Йара да я отваря. Но ето че сега той я развърза със зъби и изтърси на дланта си няколко малки блестящи камъчета, огладени от бързо речно течение.
— Вземи този подарък, Коннико — тихо изрече Йара, вирнал лице към извисения над него лик, покрит с бръчки от ветровете. — Благодаря ти, съплеменнико. Винаги ще те помня…
Вълкодав също се разрови в торбата си. Измъкна сухар, приготвен от Ниилит още в Бяла вода, и мълком го постави върху камъка.
— Ще те спомена в молитвите си — каза младият арантянин. — Дано намериш покой, Коннико, стига това да желаеш и да е възможно…
Отдолу, извивайки се като змия, лъхайки на хлад, изпълзя мъглив език. Сякаш подканяше хората да побързат. Пръв заслиза Еврих, Йара подир него, а Вълкодав остана последен. Дланите му се жулеха в мокрите студени камъни. Никаква топлина от скрит в тях живот не се усещаше. Ако все пак имаше такъв, навярно бе също тъй хладен и тъмен. Навярно излизаше от сън само за буря. Такъв, че даже и слънчева топлина не желаеше да поеме…
Еврих цопна във водата и почти веднага след това кресна:
— Вълкодав!… — Вянинът си помисли за какво ли не — отровни хищни риби, подвижен пясък, готов да засмуче като тресавище граматика… Наистина, Еврих стоеше до гърдите във водата, но изведнъж потъна! Без да се помайва, Вълкодав се отблъсна с все сили от скалата и вдигна стълб вода близо до мястото, където морето покри главата на граматика. Ала арантянинът не се давеше. Просто се беше навел, за да вземе нещо от дъното.
— Виж! — викна той, когато се подаде отново.
Държеше меч. Слънчев пламък. С ножницата, изработена за него от майстор Варох. Бе оплетен в дълъг ремък, по който бяха нанизани останалите оръжия на пътешествениците. А уж трябваше да се намира в заключен здрав корабен сандък…
Вълкодав така и стигна до брега — носеше меча първо над главата си, после, на по-плиткото го прегърна като детенце до гърдите си. Кой знае защо и тримата бързаха отчаяно да се измъкнат от водата. Йара за по-лесно плуваше. Вълкодав понечи да му предложи да го вземе на раменете си, но размисли. Момчето се има за воин. Поканата би го обидила.
— Разбрах какво му беше на онзи прибой, докато ни влачеше към Конника — порейки водата с гърди и корем, изпръхтя Еврих. Вълкодав питащо се озърна към него. — Виж сега — обясни граматикът, — край брега вълните не са същите, както в открито море. Става така, защото плиткото дъно променя формата им. Та онзи прибой, ако се вярва на вълните, никакво дъно не усещаше под себе си… Разбираш ли? Там нямаше дъно.