Вълкодав спря. След малко и тримата се обърнаха към Конника.
Гранитната грамада бе съвсем чужда на веселия слънчев бряг. Канара от мразовита тъма, която няма място посред ден като този. Конникът се виждаше целият, но копитата на коня вече бяха забулени в мъгла. Непрогледната пелена постепенно се изкачваше по снагата му, увивайки исполина с гъсто наметало.
— Сбогом, Коннико — прошушна Йара.
По каменния лик се стичаше влага, падаща от мъглата. Блестеше в очните кухини, сякаш великанът ронеше сълзи… в гранитните черти вече нямаше ярост, само скръб. Вянинът измъкна меча от ножницата и приветства Конника, както се полага на срещнат воин. Срещнат и сега отиващ си завинаги. Мъглата покри гиганта, размаза силуета му, който бе сякаш дълбока рана в утринното небе. На Вълкодав се стори, че Конникът ги гледа, мъчейки се да отложи настъпването на предишната си самота. Мъглата го затули окончателно, но в сивата завеса сякаш нещо помръдна. Може би… ръката Му се вдигна за сбогом?…
А после вятърът задуха силно откъм брега и повлече плътното кълбо сива пара навътре в морето, далеч от континента, отвъд синия морски хоризонт. Все по-далеч и по-далеч отлиташе сивото облаче, дали чезнейки заради разстоянието, дали разтваряйки се под слънцето, дали сливайки се с маранята…
До кръста във водата, чудодейно спасените трима крушенци го гледаха, докато очите им успяваха да го различават.
13. Четирите орела
Странно е усещането, когато облак пропълзява под нозете ти и в разкъсванията му се вижда река на дъното на долината, или гора, превърната от височината в зелен кадифен мъх, и тънката паяжинка на пътя, по който си минал.
Според дълбокото убеждение на Вълкодав, човек не бе предназначен да гледа облаците отгоре надолу. Не прилича на добрите люде да заселват самия праг на Небесата. Разбира се, не всякога хората драговолно избират къде да отседнат — подгонят ли те врагове, ще бягаш, накъдето ти видят очите, и ще отидеш в места, каквито преди и в кошмарите не си сънувал. Въпреки това преди срещата си с вилите Вълкодав сериозно се съмняваше дали е редно да смята планините за творение на Светлите Богове, защото напълно е възможно планинската бляскава красота да се окаже някакво невероятно пречупване на Тъмата. Виж, съвсем друго нещо си е хълмист край, обрасъл с бор и елха, с габър и дъб — както у дома. Ето такова място, извън всякакво съмнение, е благо и добро, създадено за праведен живот. Ала там, където разреденият въздух едва пълни дробовете, където възрастни брези израстват само няколко педи височина в съседство със замразени от вечен студ ледници — какво добро може да вирее?… Ако някой бе попитал вянина, той навярно би казал, че не бива смъртните така светотатствено да се доближават до небесното царство. Което прилича на Боговете и на безплътните души, които по думите на Йара се веселят под върха Харан Киир, изобщо не е предназначено за живи хора. Бедата бе там, че никой не искаше мнението на Вълкодав. Господарката на Съдбите със сигурност се е подсмивала зад рамото на младата госпожа Виона, докато тя вземаше от телохранителя си обещание да закара момчето у дома. И сега дадената наивно дума гонеше Вълкодав все по-високо по чукарите и не можеше да стори нищо напреки.