Чистосърдечно казано, Йара не знаеше точно накъде трябва да вървят. Баща му бе говорил, че родът му обитава дясното рамо на планината Четирите орела. Само че от кое място нужният склон се падаше отдясно — това момчето при цялото си желание не можеше да каже.
— Вероятно трябва да се гледа на изток, значи търсим южния склон — предположи Еврих. — Юг и изток винаги се смятат за благите посоки на света, натам обръщат портите на жилищата си добрите люде… Нали така, приятелю Вълкодав?
Вянинът кимна, не намираше грешка в разсъжденията на учения. „Десен“ всякога означава „правилен“, сиреч южен или югоизточен. Оставаше нищо работа — да издирят и да достигнат.
Първите два дни те прекосяваха приморската степ и зелените хълмове в подножието. Еврих се наслаждаваше на топлината и на възможността да върви облечен така, както подобава на един просветен арантянин — с тънка ленена риза и с оголени нозе, което пък бе непристойно според Вълкодав. С изкачването нагоре стана по-студено, Еврих издържа до първите снежни полета и чак там с горчива въздишка последва примера на необразованите варвари, като обу върху премръзналите си крака плътни вълнени потури.
От време на време Вълкодав го поглеждаше как безгрижно зяпа насам-натам, с което предизвикваше смесено чувство на завист и тревога. Вянинът дори в Бяла вода все не смогваше да изостави навика да се озърта подозрително и да бъде нащрек за всякакви изненади, обикновено опасни. И щом се върна обратно в своя си свят, предишните маниери на див звяр, готов да се бори за живота си, се върнаха с лекота, сякаш беловодският покой никога не беше го докосвал. Еврих пък… Вълкодав отлично знаеше, че светлокосият красавец е преминал през доста изпитания, не по-малко опасни и мъчни от неговите. Обаче, виж го, все още си е добър, доверчив гостенин на тази земя. Не се промъква, не посяга към оръжие при всяка пукнала клонка като някои други, хайде да не ги посочваме…
Това е така, мрачно мислеше вянинът, защото гледам и дебна вместо него. И в бой, ако се наложи, ще встъпя и за двама ни. И той го знае. И толкова е свикнал, нехранимайкото му важен, че едно „благодаря“ не казва в повече… Нерядко се ядосваше от навика на Еврих да прехвърля цялото бреме и грижи върху спътника си и да се държи така, все едно Вълкодав наистина му е телохранител и слуга. Ала в следващия миг Еврих започваше да чете на Йара нещо от своите записки, отдавна превърнали се в наръч смачкани листа, нанизани на връв, които сами по себе си представляваха увлекателно произведение, и вянинът бе спохождан от разкаяние. Граматикът, то се знае, пишеше „Допълненията“ на арантски, но Еврих ги четеше направо на местен език, превеждайки си наум, при това гладко и хубаво — да се захласнеш да го слушаш. Кой си ти и кой е той! — казваше си в такива случаи Вълкодав. — Добре де, ще ни нападне някой — и какво? Ще го набия, чудо голямо, не е за сефте! Такива като мен във всяка дузина ги има по дванайсетима. А колцина ще напишат така като него? Книгата му и след сто години ще я четат любознателни хора. Както ние сега четем Салегрин. И в тая книжка сигурно ще се обели някоя дума за това, че странствал заедно с писателя един там лют вянин и вярно му служел…
Планината Четирите орела нищо орлово нямаше в облика си. Името й идеше от едно произшествие с итигулски ловец, случило се дълго преди Последната война. Йара, научен от баща си, разпозна планината на прародителите си по сякаш килнатия й настрани връх и по запомнящата се огърлица от остри побити чукари, чернеещи в снежното сребро малко под най-високото. Небето бе ясно, прозранният въздух позволяваше да се разгледат всички сенки върху ледниците. Вълкодав си напомни, че окомерът силно се подвежда от такава измамна бистрота, но планината наистина се издигаше не чак толкова далеч. Птица или, да речем, вила на симуран би я достигнала, без да се умори. За пешеходци пътят се оказа по-труден. Хората не умеят ей така да прехвръкват от склон на склон. Първо слизаш в теснината, заобикаляш стръмнини, каквито неминуемо ти се изпречват, после минаваш някак си луда река, която търкаля камънаци по дъното на клисурата, и чак накрая пак нагоре — по трева, по скала, по сняг. Мъкнейки на гръб леката уж досега торба. И отново надолу…
Четирите орела се издигаше пред тях, по нея играеха седефени утринни цветове, сетне блясваше със снеговете си под пладнешкото слънце, а привечер разпаряше залезната лилава синева като ален зъб. След толкова вървене изобщо не личеше да се приближава.