Гледаше трите беззащитни гърба, момчешки остри рамене, като за кой ли път се чувстваше като върл хищник, позволил на джавкащи кутрета да го въвлекат в свада.
— А дете? — попита господарката кнесиня. — Би ли могъл да убиеш дете?
Вълкодав помисли и рече:
— Сега — не зная, госпожо. Преди можех.
Еврих със зареден самострел и ситнещият подире му Йара се приближиха към мястото на несполучилата пусия. Тримата младежи лежаха в тревата. Един възнак, друг по очи, трети на хълбока си, прострели нозе и ръце. Не помръдваха. Прилепчо поостри нокти върху гърба на единия момък, после се зае да облизва белега върху крилцето си. Вълкодав стърчеше над победените и пробваше острието на отнет кинжал с палец. Зачуди се на стегнатия възел малинова на цвят коприна в края на дръжката. Дръпна предпазливо тясната свилена опашница. Възелът устоя.
Младият учен погледна с ужасени очи тръшнатите тела и се обърна към вянина, като го зяпна така, сякаш за първи път се срещаха:
— Ти да не ги…
Вълкодав зло го прекъсна:
— Аха!… Ги! Само още не съм ги одрал, не съм ги опекъл и не съм ги изял!…
Еврих сведе поглед, отпусна самострела и с въздишка избърса чело. И закъсняло забеляза, че и тримата дишат — трескаво се издигаха ребрата, пред ноздрите трепкаха стръкчета трева.
— Ще ги поцепят малко глупавите глави — изсумтя Вълкодав — и ще им мине. Току-виж, им дойде малко акъл…
Еврих се вгледа и откри на шията на близкия до него момък дребно синьо петно от удар. Доколкото помнеше, вяните наричаха това място на човешкото тяло „легни да починеш“.
— Когато баща ми още живееше тук — тихо каза Йара, — сме имали закон: шан, срещнал квар… истински итигул… повече никого няма да срещне.
Вълкодав сви рамене:
— Аз да не съм итигул?… Пък и законът оттогава може да се е променил.
Еврих само въздъхна отново и си рече, че надали бива да разчитат, че обичаите тук са се променили. Йара обходи лежащите. Не ги докосна, нито оръжията им. Граматикът бе сигурен за какво мисли момчето. За отрязаните глави. За това, каква участ би го сполетяла, ако тези младежи го бяха пленили. И какво може да им се случи на тях, победените, ако на Вълкодав му скимне да ги отведе в стана на истинските итигули.
Кръвната вражда до последния човек преставаше да бъде благородно дело и се превръщаше в нещо твърде страшно, мръсно и отвратително. Ето, тези тримата ще се свестят и ще си идат. Хора с отсечени глави обаче няма да се надигнат никога.
Защо се оказах толкова лош ученик, Майко Кендарат?… — зададе си Вълкодав постоянно тормозещия го въпрос. — Ти на мое място сигурно вече би седяла с тези хлапаци край накладен мирен огън и би ги гощавала с хляба си, без на тях изобщо да им хрумне, че си в състояние с едва забележими движения да ги натръшкаш всичките?… А после би посетила селището им, за да си поприказваш с техния вожд, комуто изведнъж, докато трае беседата, ще просветне колко глупаво и дивашко е да избива старинната си рода… Защо аз не го мога, Майко Кендарат? Защо?…
Зарязаха безпаметните младежи и тръгнаха нататък. Йара дълго вървя мълком и се мръщеше, обмисляйки нещо. Накрая се осмели, настигна вянина и с отчаяние го докосна по ръката:
— Кажи ми… страхливец ли съм?
Вълкодав внимателно го погледна:
— Кой ти каза тая щуротия?
Йара заби взор в бодливите храстчета с дребни плодове пред нозете си, които тихичко и влажно шумоляха, стелейки се под ботушките му.
— Когато стигнем у дома и там разкажа, че сме попаднали в засада, ще ме попитат защо не съм окачил ушите им да съхнат над огнището…
Вълкодав продължаваше да крачи — равномерно и неуморно по нагорнището. На всяка негова крачка Йара правеше три. Вянинът подхвърли:
— Но нали не ти ги надви. От къде на къде от теб ще търсят сметка?
Йара неловко обясни:
— Опитах се да си представя, че аз ги набих… И… още никога не съм рязал уши…
— А баща ти? — попита Вълкодав.
— Той… — Йара се смути. — Той беше храбър мъж…
— Някога да ти се е хвалил с отрязани уши?
— Не… — сподавено измънка Йара. — Не помня… Май не съм го слушал внимателно…
— А сигурен ли си, че не е отишъл да живее при майка ти в Езерния край, за да не му се налага да реже ушите на победените? Може да не му е харесвало да постъпва така.
Йара дълго мълча. Ленените му рошави коси скриваха лицето, бе оклюмал глава. Прошушна тихичко: