Вълкодав чуваше онова, което другите не чуваха. Умееше да не пропусне тих звук всред страничен шум или разговор. Той се вслушваше и вглеждаше в не толкова гъстата за неговите очи тъма. Свирепите планинци имат навика първо да прережат гърлата на непознати неканени гости, а чак после да гадаят кои са били нощните нещастници…
Йара пееше, изпъвайки напред ръце и без да вдига клепачи. По бузите му текнаха сълзи, невидимата струна трептеше и бе готова да се скъса. В отчаяната песен звучаха и страст, и молба, и трепетна гордост на самотен светилник, брулен от вятър.
Лъжец не би могъл така да пее. Или все пак би могъл?… На Вълкодав му предстоеше да научи, че всеки итигулски род има своя собствена, само нему присъща песен. Когато обща скръб или радост събираше племето заедно, различните мелодии се сплитаха в изумителна звукова дантела, сякаш нишки в гоблен или преплетени пръсти на влюбени, та затова и немногобройните чужденци, попаднали по волята на Боговете на подобен събор, не можеха да забравят общата песен до сетния си дъх… Ала това само предстоеше. А засега вянинът слушаше напрегнато страдащия пряко сили глас и усещаше почти плътска болка, чакайки итигулите да вземат някакво решение.
И те го взеха. От мрака затрептяха една след друга още струни. Ниски силни гласове все едно прегърнаха късащия се глас на Йара и го поведоха след себе си, ободрявайки певеца и пазейки го от срив. А съвсем малко след това Вълкодав видя движение отпред. Стигна му звездната светлина, за да различи силует на як мъж, увенчан с три орлови пера.
Планинецът идваше, без да се крие. Еврих и Вълкодав се изправиха. Йара продължаваше да пее, вдъхновено изписвайки мелодията, наследена от баща му, като с възторг чуваше как тя се слива с могъщата песен на съплеменниците. Заради този миг наистина не съжаляваше за всичко изтърпяно досега, хилядите дребни беди и разминалата се на косъм гибел в морето. По-възвишена среща с народа си момчето не можеше да си представи, нито смееше да си пожелае.
Някога, много отдавна, може би още по времето на самата Велика Тъма, породила, както мълвяха легендите, не само планинската страна на далечния Източен материк, но и Задоблачния рид, ветрове и люти мразове бяха одрали от Четирите орела меката зелена кожа на планината заедно с плодородната й подкожна мазнина — почвата, като оставиха под небето само гранитния скелет. А щом Богът на Бурята пробудил Бога на Слънцето от подобния му на смърт сън и отново го изпроводил да грее от висините, тогава милосърдните води взели да точат оголения камък и изгризали в него пещера с широко гърло, подобно на грамадна арка, сякаш грабната от мечтите на много дързък майстор-зидар. Тази арка не венчаела вход в задоблачен замък или градски порти. Тя пазела от лошо време и от неприятелско око цяло селище. Суетлив кошер на струпани жилища, прилична ковачница и даже воденица, оседлала белогрив ручей. Пред зейналата уста на пещерата се скупчваха върху дланта на планината мънички, щателно обгрижени градинки, за които поколение след поколение бяха мъкнали на гръб земя от долините. Земеделските кръпки бяха обрамчени от стена, също издигната през столетия упорит труд на деди, бащи и синове, сегашните дядовци на живущите тук. Стената пазеше скромните реколти от грабеж на врага, защото бе много скъп и свиден плодът на ръцете на итигулите, получен от още по-скъпоценната земя!…
Според Вълкодав не само стената, но и подстъпите към нея хич не бяха лесни за преминаване. Докато ги придружаваха по пътека към огромни, обковани с желязо порти, няколко пъти нощта ги питаше кой иде. Шестимата итигули казваха имената си, като непременно добавяха:
— С нас е Йара, синът на Йаран Гущера. Върнал се е от оттатъшната страна на великото море.
Вълкодав направо с кожата си усещаше с каква гордост пълнят сърцето на момчето тези слова.
Вестта за неочакваните гости изпреварваше малкия отряд, прелитайки по известни само на планинците начини. Вянинът не се учуди много, когато откри, че кажи-речи цялото селище е будно, за да ги посрещне край портата. Заедно с хората изтичаха и кучета, заради които Вълкодав за известно време се отпусна. О, итигулските песове заслужаваха отделна приказка! Бяха от особена порода, отгледана от пастирите на Задоблачния рид още преди Последната война и опазена като достояние на племето. Наричаха своите кучета „утавегу“, което означаваше „бели духове, носещи смърт“. Грамадни, стигащи до бедрото на изправен човек, тези силни песове с лекота разкъсваха вълци. И въпреки страховитостта си изглеждаха красиви, дори накипрени заради искрящата като сняг гъста козина без нито едно петънце. Тънки черни устни се опъваха добродушно, оголвайки белите кинжали на зъбите. Йара веднъж беше споменавал разказ на баща си, че утавегу не само помагали в наглеждането на стадата и лов на опасни хищници. Итигулите доверявали на тези кучета децата си, докато по цял ден отсъствали от къщи. Страховитите песове беззлобно играеха с човешките мъници и с желание се грижеха за тях. И без колебания захапваха за гърлото всеки проявил враждебност пришълец — звяр или човек!