Така че съвсем разбираемо изтичалите напред кучета имаха нужда да подушат непознатите хора, доведени от съгледвачите. Еврих и Йара за утавегу бяха гости като гости — идваш, запознаваш се, отминаваш. Обаче Вълкодав… Най-старата кучка, безпрекословната господарка и водачка, припълзя до вянина по корем и заби влажен нос в дланта му, просейки благоволението от Великия Кучешки водач. За нея бе дошъл Онзи, Който бе овластен да повелява. Син на Стария пес. Всички останали двукраки са само наместници, които единствено могат да препредават Неговата воля…
— Внимавай! — свари да предупреди вянина някой от итигулите. — Не мърдай, чуждоземецо!…
Ала Вълкодав и Най-старата нямаха нужда от съвети. Дланта на човека-куче ласкаво погали бялата глава на кучката, помилва меките уши, разроши разкошната грива.
„Здравей, сестро!“ — докосна разума й приветствието на Водача. Вянинът дори приклекна, за да се изравни на ръст с нея. Бялата глутница вече бе обкръжила господарката си и необикновения Гостенин. Лютите утавегу скимтяха радостно-сдържано, редяха се да докоснат Водача и да лизнат ръката Му.
„После, братя, после! — уталожи възбудата им Вълкодав. — Ще ви посетя. А сега, нека не карам старите ви приятели да се чувстват пренебрегнати…“
През последните година-две беше забелязал, че способността му да общува и да се погажда с кучетата е достигнала удивително съвършенство. Навярно, мислеше си понякога, по подобен начин се изостря слухът на постепенно ослепяващия човек. Да можех да се погледна отстрани… Може би вече не бива да ме причисляват към човешкия род… Особено след онази незабравима среща със собствената ми кучешка душа на брега на Ренна! Да не споменаваме превръщането ми в пес посред кондарска улица, пред очите на стреснатите хора…
И ето че сега, в задоблачно селце, с Вълкодав отново ставаше нещо странно. Той изведнъж се почувства като у дома. И съвсем неканено дойде това усещане, което той толкова усилено се мъчеше да събуди в себе си в Бяла вода, в собственоръчно построената къща. Чак тук истински му се радваха, обичаха го и го уважаваха. Бе свой сред свои. Би могъл да остане да живее тук. „Белите духове на смъртта“ изобщо не са като сбирщина помияри, звънко лаещи във всеки град и всяко село. Утавегу бяха народ, не по-долен от самите итигули. Вълкодав би могъл да оглави това племе. Да го направи свое. И сам да стане като тях…
Той се изправи в пълен ръст, не без усилие връщайки мислите си в човешкото им русло. Песовете безмълвно се взираха в него, отстъпили на почтително разстояние. Единствено най-старата се отъркваше в коляното му и предано надничаше в очите му.
— Не се сърди на кученцата ни, непознати човече — каза на Вълкодав възрастен итигул. — Те са само наглед сърдити, а инак са много мирни и умни, не налитат, докато не ги насъскаме. Сега дойдоха, навярно нещо вкусно носиш в торбата… Не те ли притесниха?
Възрастният мъж бе леко учуден и търсеше обяснение. Защото досега кучетата не се бяха държали по подобен начин с никого. Трудно се виждаше какво става в сумрака, повече сгъстяван, отколкото разпръсван от факлите. Затова итигулът изтълкува погрешно случката. Бе решил, че чужденецът се е смразил при вида на „белите смъртоносни духове“. Тук не познаваха вяните. Никак даже, помисли си Вълкодав. И му говорят на арантски. Щом „господарят“ му е арантянин, значи „слугата“ трябва да разбира това наречие…
Еврих отвърна вместо него:
— Славата на вашите песове, господине, се носи нашир из света, както и славата за безстрашието на вашето племе. Бих искал да опиша в своята книга, че слуховете и за едното, и за другото никак не са преувеличени. Затова се надявам, че няма да помислите моето любопитство на учен за опит да узная с измама вашите тайни.
И пръв влезе през отворената порта. Вянинът, безмълвен телохранител, вървеше след него. Бе благодарен на Еврих, защото не се чувстваше в състояние да заговори веднага на човешки.
Портата не водеше към вътрешен двор, както би могло да се очаква. Зад дъбовите криле започваше каменен коридор, в стените му на всяка крачка зееха тесни бойници. Горко на вражески отряд, който би съборил портата и нахлул, готов да граби и убива! В тесния тунел щеше да бъде посрещнат дори от малки деца със самострели, срещу които и най-силният противник не би имал предимство… Това е истинска крепост! — помисли си Вълкодав. — Как ще се измъкваме, ако нещо се обърка?…