Покривът на дома вече не изглеждаше на граматика толкова надежден, бе станал за очите му твърде крехък, а пещерата, приютила селото — същински капан. Прииска му се тутакси да изтича под открито небе. Там също дебнат доста опасности, но поне не седиш да чакаш внезапно срутване и кошмарно погребение на живо…
— А вие не се ли боите — попита той, — че някой ден ще ви затрупа съвсем?…
— Не, не се боим — отвърна жената. — Преди три дни вождът сам се качи на свода и каза, че е здрав. Пък и утавегу винаги ще ни предупредят… — И лукаво добави: — Искаш ли, чужденецо, да ти покажа след пира земните ябълки и да ти разкажа всичко за тях?
Поласканият Еврих се изчерви и се надигна от възглавниците:
— Благодаря ти, добра красавице, за мен ще е голяма…
Ала съдбата, за съжаление на арантянина, прекъсна любовния сговор, и го остави недоизказан. Вождът Елдаг се изправи и жената побърза да се отдалечи и се скри зад кръга седнали мъже.
Елдаг държеше питка, която наглед се различаваше от останалите хлебчета по размер — лакът и половина голяма.
— Братя истинни итигули — прозвуча гласът му. — Днес, ако Бащата Небе позволи на нашите млади храбреци да се върнат, ще станем с един човек повече. А ако някой от юношите ни се оттегли да ликува сред прадедите ни над върха на Харан Киир, тази липса ще бъде попълнена. Защото днес ще споделим хляба си с още един филиз от рода на квар-итигулите. Той е Йара, синът на Йаран Гущера, моят по-малък брат. Ела към мен, братово чедо!
Йара изтича напред и незабавно приседна в същата почтителна поза. Най-старата протегна муцуна към момчето, подуши го и го лизна по бузата. Народът зашумя, хората съзряха добро предзнаменование. Елдаг отчупи комат от питата, без да бърза сдъвка залъка и отпи от дълъг извит рог. Сетне отчупи друг комат и го подаде на Йара като на младенец да отхапе от ръката му:
— Отсега този млад воин ще седи заедно с всички и му се полага дял от всичко, каквото ни прати Бащата Небе, било то праведен урожай или смъртна битка… По правото на големия брат вземам детето на Йаран в своя род и го наричам свой син. Още утре ще поставим пиво и ще скроим обувки, а когато бъдат готови, синът на Йаран ще премине през пълния обред за посвещение. Той ще ме наследи подир моите синове, родени от семето ми преди него и ще бъде по-старши над синовете ми, родени от този ден нататък!
Двамата гости очакваха одобрителни викове, звън на оголени остриета в щитове, ала нищо подобно не последва. Итигулите мълком и едновременно като един човек трижди се поклониха на вожда, признавайки и почитайки решението му.
— Приближете се, благородни чуждестранци — продължи Елдаг, обръщайки се към вянина и арантянина. Двамата се изправиха послушно и замряха на колене пред вожда. — Вкусете от нашия хляб — тържествено изрече Елдаг, — защото хора, дарили на племето нов воин, не бива да остават чужди на огнището на итигулите. Вкусете с нас светия дар от Земята и Небето, така че нашата кръв да се обедини с вашата в общ поток!
Младият учен пръв пое от ръцете на вожда румения къшей много вкусна пита и отпи от рога бяла течност, оказала се козе мляко. За опияняващите питиета щеше да дойде време по-късно, а у итигулите козето мляко се смяташе за свещено и лечебно. Всеки планинец от ранните си години е чувал преданието за праотеца на племето, който умирал връз безплодните камънаци и само появата на пратена от Бащата Небе ласкава рогата кърмачка с пълно виме позволила на итигулите да се появят на този свят.
Вълкодав също опита хляба и млякото, като нещо затрептя в огрубялата му душа. Сети се за несъстоялото се побратимяване с Аптахар. Как можеше да знае преди три години, че Господарката на Съдбите ще разпореди на вянина да се побратими с цял народ!… Сега вече имам роднини, каза си вянинът. Не само кучетата ме признаха за свой…
Най-старата вдигна муцуна, изобрази зъбата усмивка и опашката й приветливо се замята, потропвайки по пода.
Тъкмо внесоха печена овнешка глава и вождът Елдаг се зае да я реже и да подава късовете на събралите се, спазвайки старшинството, когато отвън се дочу врява. Вълкодав забеляза как мнозина веднага посегнаха към кинжалите си… Ала виковете не предупреждаваха за вражи набег, бяха възклицания на яростно тържество.
— Нашите младежи са вече тук — каза възрастен итигул, беше се настанил до гостите. — И комай Бащата Небе им е пратил плячка!
Плячката бе такава, че можеше без срам да бъде внесена в голямата къща и показана на пируващите. Петима момци, още с петна от мас и сажди по лицата, мазани за да се укриват от неприятелски погледи в мрака, така че очите и зъбите им лъщяха, нахлуха в залата. По гласовете и движенията им Вълкодав безпогрешно определи, че и петимата са връстници на онези шански момчета, които той остави да „поспят“ в собствената им засада. Сиреч младите воини бяха на по петнайсетина години, тъкмо възраст да седят мирно и да слушат баби и майки, чинно да вървят подир по-големите си братя, да учат занаят от бащи, попивайки науката да бъдеш мъж…