Четирима влачеха на рамене дебел прът, който скърцаше и се огъваше под тежестта на окачения в средата товар. Бе голям чувал, който плахо и тромаво мърдаше. Дали носеха едра овца, вързана на всичко отгоре?… Ала щом захвърлиха пръта и чувалът тупна на пода, отвътре се дочу съвсем човешки вопъл.
Бе женски глас. Безпомощен и жестоко страдащ. Еврих изстина и се спогледа с Вълкодав. Вянинът още дъвчеше и любопитно наблюдаваше младежите. По лицето му изобщо не можеше да се отгатне какво мисли и чувства наистина.
Водачът на върналата се петорка приклекна до чувала и бързо го развърза. Един от другарите му ритна леко мърдащото зебло — хайде, излизай. Пленницата не прояви достатъчно пъргавина и тогава момците грабнаха чувала за краищата и го изтърсиха на пода, докато наоколо се смееха.
Наистина бе жена. Нисичка, не в първа младост, измъчена и разчорлена.
И с огромен корем, готов всеки миг да пусне младенец в света.
Жената се озърташе ужасено, неволно прикривайки с длани беззащитния си корем. А сетне изведнъж изправи гръб, отпусна ръце и вирна брадичка — сякаш не тя стоеше дрипава и пленена, а тъкмо наопаки — на нея й предстоеше да решава участта на доведени за разправа врагове.
Еврих забеляза до себе си гъвкавата хубавица, предложила да му покаже земните ябълки, и я попита:
— Разсей недоумението на чужденеца, госпожо — коя е тази клетница, донесена в торба от вашите млади воини, и защо всички толкова ликуват при появата й?
Планинската щерка охотно поясни:
— Тя е Раг, сестрата на Лагим, предводителят на шаните. Виж я колко добре се държи! Не плаче, не моли за пощада нито за себе си, нито за копелето си, с което мислеше да зарадва мъжа си. Надявам се да не се прекърши до разсъмване, когато Бащата Небе стане свидетел на смъртта й. Ние, итигулите, не смятаме за забавно да изтезаваме малодушни противници. Само смел враг може да бъде убит така, че да има какво да си спомняме!
Еврих насилено се усмихна и й благодари. После скри лице, като извърна глава. Тик пробяга по бузата му. Мисълта за това, че едва не последва тази кръвожадна кучка да гледат земни ябълки, след което бе напълно вероятно да я има плътски, внезапно му внуши животинско омерзение. Той улови момент да погледне към Вълкодав. Вянинът се хранеше невъзмутимо. Само дето Най-старата има-няма го поглеждаше, като че чакаше заповед.
Вождът Елдаг пак застана прав и пак в дългия дом отведнъж секнаха всички разговори, викове и шум.
— Вижте, чуждестранци! — проговори вождът. — Мислех, че появата ви тук със сина на брат ми ще ни донесе късмет. Сбърках! Не просто късмет, а трижди велика сполука влезе под покрива на итигулите! Защото Бащата Небе, приближил ни към престола Си, ни предаде да изтребим дъщеря на врага, а заедно с нея и всички, които тя би могла да роди за нещастие на истинния итигулски корен!…
Той сочеше пленницата. Раг вдигна тъмни очи и издържа погледа му с достойнство на царица. И внезапно Еврих с учудваща лекота си представи друг дом, приличен на този, но намиращ се в шанско село, а вътре — плененият Елдаг и тази жена, която с радост слуша страшните слова на произнасяната над него присъда. Да, именно така биха се развили нещата, ако тукашните Богове бяха пожелали друго. Граматикът изведнъж осъзна, че приказките на Йара за лютата жестокост на шаните бяха правдиви от игла до конец. Само дето и неговото племе не падаше по-долу. И шаните биха могли да кажат същото за своите съперници — правдиво от игла до конец…
Ох, колко мъдър е бил Наставникът, казвайки: „Не вярвай на разкази за два враждуващи народа, в които едното племе е представено като мъжествен страдалец, а другото — като семе на негодници! Започнеш ли да ровиш за истината, ще видиш, че между тях няма разлика…“
— Утре пак ще празнуваме — говореше през това време Елдаг. — И ще има жертвен пир, за да могат прадедите, гледащи ни от Харан Киир, да вкусят от радостта ни. А докато телето не е одрано и не е събрана кръвта му, нека тази шанска курва стои и гледа как ликуваме!
Младите воини, домъкнали пленницата, веднага я хванаха и изведоха в средата на угасеното огнище, раздрънчаха с веригите и вързаха ръцете й към тях. Тя не се дърпаше, остави ги да правят каквото поискат, ала с такъв израз, сякаш всичко случващо се край нея никак не я засяга. Еврих пък си рече, умърлушен, колко несправедлива е съдбата. Разчиташе да си почине сред планинците няколко сити и топли дни, а после да продължат към Тин-Вилена. Може би дори под охрана на въоръжен отряд от домакините Досега от какви ли не премеждия бяха излизали с вянина, но нима щеше да е зле да изминат малко път защитени от местния народ?… Младият учен беше успял да си помечтае за леко и приятно прекосяване на Задоблачния рид, както и за това какви глави би добавил към „Допълненията“ си, към които, впрочем, от срещата с конника още не се беше връщал…