Ала ето че стана ясно — нищо такова не им предстои. Нито безгрижен път, нито работа над книгата, при това в най-добрия случай. Ако пък се разсъди трезво, всичко май ще приключи скоро и бързо. И завинаги. Защото не ще смогнат да защитят Раг нито с оръжие, нито с помощта на цялото красноречие на високочелите мъдреци от Силион. Люде, които празнуват клане на други хора, рядко се вслушват в разумни речи. А от друга страна, да се престорят с вянина, че нищо лошо не се е случило, и да продължат да си живуркат… също не бива… жената на всичко отгоре е бременна… и не помага мисълта, че тя с наслада би измъчвала пленници, ако бе имала сгоден случай. Палач на палачите — и ролите все се разменят…
Ето ти сега — прави правилен избор. Като онези избори, за които преди само беше чел в героическите сказания на велики писатели. Четеше ги преди много време и бленуваше за подвизи, докато си седеше у дома в благополучната Горна Арантиада. И искаше да се пренесе в света отвъд равните редички от букви, там, където се вземат достойни за възпяване решения и изборът се плаща с кръв. Ами ето го твоя час, граматико! Хайде, направи нещо!
Ха! В сказанията обикновено събитията се развиват не в забравено от Боговете местенце, а под стените на бляскав град от величавото минало. И става дума най-малкото за цели царства, вместо за някаква си видяна за първи път жена, която, даже и с подкрепата на чудо небесно да бъде спасена сега, докато се прибере, може да умре при раждане…
А веселбата, станала след появата на пленницата осезаемо зловеща, продължаваше. Итигулите се наливаха с опияняващо прокиснало мляко и поглъщаха ароматни късове печено месо, питки и зеленчук. През гърлото на Еврих обаче вече и залче не минаваше. С мъка довърши храната пред себе си. Дивният вкус на хляба от земни ябълки му се струваше кощунствен. А и тази напитка много коварно удряше в главата, затова той започна само да поднася съда към устните си, без да отпива.
— Нещо не ти се услажда угощението, уважаеми гостенино — тутакси забеляза промяната у арантянина мустакатият му съсед. — Да не би да е твърде грубо за стомаха ти? Мекотелите жители на равнините винаги зле смилат храна, достойна за истински мъже!
Каза това уж с доброжелателна усмивка — не се сърди на закачката, чужденецо, — но Еврих съгледа в словата на планинеца известна подозрителност, затова рече:
— Вашето угощение е толкова прекрасно, колкото са несравними хубавиците на племето ви, които ядат тази храна. Уви, стомахът ми наистина нерядко ме подвежда и излага, щом понеча да отдам дължимото на непривични за него лакомства. Може би скоро ще свикна…
Отдавна знаеше, че най-добрият начин да разсее нечие подозрение е да позволи да му се присмеят. Ала съседът му на трапезата се оказа твърде настойчив.
— А твоят слуга защо не яде и не пие? — попита итигулът. — Като го гледам що за мъжага е — такъв само с катапулт да го стреляш! И той ли има слаб стомах?
Еврих знаеше, че Вълкодав е равнодушен към омайващи питиета и дори си мислеше, че вянинът просто не умее да носи. Граматикът често подкачаше спътника си по този въпрос при всеки удобен случай, ала не биваше да дава повод за същото на чужд човек. Еврих помнеше как бе обидил Вълкодав на тържището в Кондар. Не желаеше да повтори срамната постъпка.
— О! — разпери ученият ръце. — Този мъж даже от уважение към стопаните на дома не ще стори нещо неправилно според него. Наех го за телохранител, почитаеми господине, защото из пътищата много беди дебнат безобиден събирач на мъдрост като мен. Той, уви, отказва да носи моя багаж и навсякъде си пъха носа, но службата си гледа отлично. Дори и сега, когато сме сред приятели, не си позволява да натежи от храна или да размъти главата си с питиета, за да не изгуби способността си да превари всякаква опасност…
Итигулът с уважение погледна към Вълкодав, измърмори нещо одобрително и престана да разпитва. Комай арантянинът бе налучкал вярната приказка, която обясняваше на местните жители всичко, а те добре разбираха що е бдителност. Като поразсъждава над това, Еврих на свой ред се обърна към съседа си: