— Кажи ми, почитаеми… пирът ви е прекрасен, но дали няма да стане така, че нейните — кимна към пленницата, — хора, да се махне името им от мъжките приказки, да ви нападнат, за да си я върнат? Защото тогава вашите воини, замаяни от прекрасната ви напитка…
Итигулът го прекъсна със смях:
— Няма от какво да се безпокоиш, арантянино! Това сега е само половин пир! Виж, утре — ще е истинско тържество, когато се заемем да изстискваме живота от шанската блудница. Ще има какво да се види! Но даже ако всеки от нас изгълта по цял мях, както прилича на мъжете, кой враг ще довтаса, след като селото ни се пази от ето тези кученца, а?…
И той потупа по хълбока голям рошав мъжкар, който душеше костите с недооглозгано месо по тях.
Еврих постави на дланта си парче овнешко:
— Позволено ли ми е да нахраня този великолепен пес?
Итигулът млясна с устни, привика кучето, сочейки учения и рече:
— Свой!
Утавегу вежливо люшна пухкава опашка, помириса първо ръката, после угощението и накрая внимателно взе месото. Стори го бавно, без лакомия, сякаш изпълнявайки дълг на учтивост по отношение към госта. Зъбите му бяха страховити.
Пленницата Раг стоеше неподвижно в средата на огнището. Еврих не забеляза дори да пристъпва от крак на крак или да се провесва на веригите. Безпощадната й доблест сигурно й костваше доста, но шанката явно не желаеше да показва и най-малки признаци на страдание. Страдание на показ — това е слабост. Гибелта й щеше да е ужасна, знаеше го. И възнамеряваше да запази ледено достойнство, докато е по силите й, че и малко отвъд тях…
Зад възрастните итигули сновяха деца — от едва проходили до младежи с наболи мустаци. Те слушаха разговорите на мъжете и от време на време се събираха край Раг, за да й обяснят, подскачайки весело, какво именно да чака от утрешния ден. Жената не ги удостояваше с вниманието си и не отронваше нито дума. Когато сред хлапетата, дразнещи обречената, се появи и Йара, за да я тормози заедно с останалите, Еврих усети, че му се свива сърцето. Ето това е, каза си наум. Това е. Момчето направи избора, за който му говореше Вълкодав…
— Нека се приближат насам новите братя, до вчера били за нас чужденци! — прозвуча изведнъж гласът на вожда.
Еврих веднага се надигна, малко след него се изправи и Вълкодав. Двамата отидоха до вожда и преклониха колене пред него.
— Ти и твоят спътник доведохте нов воин и нов мой наследник — каза Елдаг. — И аз виждам в това знамение на Бащата Небе, след като в същия ден Му бе угодно да ни предаде в ръцете добра възможност за мъст. Кажете, нови братя, с какво деяние или подарък мога да ви се отблагодаря?
Скулите му аленееха, очите блестяха — вождът бе изпил доста от млечната напитка, ала това никак не личеше по гласа и движенията му, можеше да не се съмняват, че и разумът на Елдаг е светъл и трезв.
Еврих набра повече въздух в дробовете и… О, Най-прекрасна, ти си милосърдна!… Направи така, че да ги убедя и сполуча…
— Господарю мой, щедро надарен от Боговете предводител на храбреци и стопанин на тази поднебесна твърдина! — словата му се изляха изненадващо гладко за него самия. — Какво ли би могъл да пожелае един скромен учен, комуто не са мили други земни блага, освен възможността да добави още една трошица знания към придобитата вече мъдрост за чудесата на този свят? Под покрива на дома ти, господарю мой, живеят много прекрасни разказвачи, способни, така мисля, да ме посветят в множество интересни неща, за които преди дори не съм и предполагал. Но целият ти благороден народ ще е тук и утре и вдругиден, така че ще успея да ги разпитам, стига да ми го позволиш. Ала, пресветли вожде, ти със сигурност знаеш, че Боговете на мъдростта искат от нас, учените, зорко да наблюдаваме не само полета на орлите, но и живуркането на нищожните червеи, които ровят в мършата. Пък и нашата вяра гласи: за да представим в най-добрата светлина героите, трябва да намерим и достойни слова за техните неприятели… И ето че сега, под стряхата на дома ти, славни предводителю, виждам източник на сведения за враговете на итигулите, чието име, без съмнение, трябва да изчезне от разговорите на мъжете. Дръзвам да споменавам този източник, господарю, само защото утре няма да има кого да разпитвам…
Еврих си позволи да се ухили и чу ответния смях на итигулите с облекчение и надежда.
— Най-добър подарък за мен би било — продължи той окуражен, — ако след свършека на пира ми позволиш да се видя с пленницата там, където ще благоволиш да ни настаниш заедно с моя телохранител. Бих искал да узная от тази нищожна жена повече за народа й, който май е на изчезване поради доблестта и упоритостта на истинните итигули… Ще запиша разказа й, така че насетне, който чете книгата ми, да каже, че квар-итигулите са наистина велики воини, след като са посрамили толкова силни врагове…