Усещаше издайнически капки пот по челото си и се молеше на съдбата Елдаг да си рече, че се поти от близостта на огъня, от обилната храна и пиенето… Богове на Небесната планина, чуйте ме!… Вероятно наистина бе чут, ненапразно духовните наставници в древността са съветвали жадуващите извисяване да се усамотяват в планините. Вождът Елдаг погледна арантянина в очите, после измери снажния телохранител — и неочаквано избухна в смях:
— С чудати гости ме благославя Бащата Небе! Погледнете, итигули, тези обитатели на равнините! Вместо до заранта да се наслаждават на прегръдките и ласките на нашите хубавици, те предпочитат да беседват неизвестно за какво с грозната като жаба шанска мърла, която току-виж им изтърсила копелето си направо в шепите!… Добре, тъй да бъде! Дайте им тази издута свиня, защото сърцето ми се радва и желанията на гостите ми не бива да срещат в нашия дом препятствия. Но помни, учени арантянино — на разсъмване не искам да науча, че пленницата е умряла или нещо й липсва! Употреби своя източник както намериш за добре, само да не го пресушиш!…
Наоколо избухна гръмогласен смях, който навярно се чуваше чак отвън, където над ледения връх Харан Киир отново премигваше самотната искрица на зелената звезда.
14. Зелената дъга
Още щом излезе от къщата, Еврих вирна глава и придирчиво огледа пещерния свод. Каменният купол действително напомняше дъно на гигантска обърната кошница, понеже го покриваше изцяло плет, посвоему красив, несъмнено здрав и доста гъст. Арантянинът потърси с поглед къде одеве е имало откъртване, но не го намери. Простена вътрешно, когато младите воини ги поканиха с Вълкодав още по-навътре в пещерата, и започна да се озърта, стараейки се да запомни обратния път.
Итигулите рядко се занимаваха със строителство. Постоянно воюващото племе не нарастваше на брой, така че през последното столетие стени и покриви бяха градени само да заменят рухналите. Иначе зидаха от скални отломъци, скрепвайки ги с хоросан, в който добавяха цвик и яйце. Най-старинните жилища, заселени още отпреди Последната война, бяха изцяло изсечени в търбуха на планината, която бе достатъчно податлива. Нямаше необходимост да се уточнява, че такива обиталища минаваха за най-почетни и подходящи за най-добрите от племето, твърде именити, за да нощуват под покрива на общата къща. В такава ниша-дом настаниха вянина и арантянина, с което им оказваха голяма чест. За да им отстъпят това място, под общата стряха бързо се прибра семейството на големия син на вожда.
— Двеста лета нито един шан не е престъпвал прабащиния праг! — каза мустакатият итигул, влачейки спъващата се Раг, ръцете й бяха вързани. — Гордей се, нечестива жено, че заради каприз на скъпите гости ще го сториш!
Шанката застана край стената, изправена колкото можеше и без да се подпира върху камъка, покрит с дебел килим. Само бавно обходи с очи жилището, изсечено в скалата може би от ръцете на собствените й предци. Огнището се намираше в северния ъгъл, от него през напукан от времето кожен ръкав димът излизаше навън, минавайки високо горе към дупка в стената. Помещението никак не бе празно. Върху дървени сандъци бяха надиплени тънко изпредени вълнени тъкани, славещи итигулските майсторки, а отгоре горделиво се кипреха скъпи купени предмети като например съд от воден часовник, поради неосведоменост превърнат в купел… Кука за окачане на детска люлка, пухкави плъстени черги и килими, укриващи голата скална плът… и купища възглавници, на които Еврих — важният странстващ мъдрец — веднага се излегна. Итигулите напуснаха жилището, като не спираха да се шегуват със странните вкусове на равнинните жители, на които допадат издути от лайна грозници, случайно приличащи на жени. Вълкодав затвори подире им вратата, която беше скована от дебели груби дъски и подсилена с железни шини. Такава врата спира и студ, и див звяр, и враг, напиращ да нахълта в жилището. И никаква нечиста сила също няма да преодолее такава врата. Хубава врата.