Еврих, потресен от варварския обичай, попита като истински описвач на странни традиции и бит:
— Кажи, почитаема, и жените на враговете ти ли постъпват по същия начин? Отиват да раждат самички, въпреки опасността от неприятели или диви животни, да не говорим за студа… за… и те ли… така?
Раг помръдна под одеялото, очите й блеснаха в сумрака.
— Жените на кворите само за едно ги бива — да кърмят с гърди палетата на белите демони, които имат вместо кучета! Защо не ми даваш да умра от собствената си ръка, чуждоземецо? Искаш утре тези псета да ме разкъсат жива? Или да ме опекат на бавен огън?…
Еврих коленичи до нея, положи длани на челото й, леко грапаво от засъхналата пот и мръсотия.
— Спи — каза той, гледайки в разширилите се зеници на Раг. — Почивай, докато можеш.
Обучението у Тилорн не бе минало безследно — арантянинът добре се справяше с целителното внушение. Той се съсредоточи и кой знае защо се сети за Сигина. Имаше чувството, че селската смахната се е склонила редом над бременната шанка и неосезаемото й присъствие съвсем сигурно потопи Раг в дълбок сън. Миг преди да заспи, в очите на пленницата се мярна удивление от усетеното чувство на покой, неподвластна на разума вътрешна увереност, че всичко ще свърши добре… И още — тя се озърна към празното място до Еврих, точно където и на него му се привидя сянката на Лудата…
Когато ученият се изправи, странното усещане, свързано със спомена за Сигина, изчезна безследно.
— Наистина те бива с ума… — обади се Вълкодав, отвличайки го от недоумението му относно безплътното появяване на Лудата. — Аз не бих се справил… така да я отведа от общата къща…
Досега, право да си признаем, той също доста охотно натякваше на граматика неговите пропуски, които никак не бяха малко. Като например недостатъчното усърдие в усвояването на воинското изкуство. Затова Еврих изведнъж се смути и отвърна:
— Ами… хъм… ако не измисля как да се измъкнем, всичко е било напразно.
Вълкодав доста дълго мълча и накрая отбеляза:
— Местата тук са странни… Планината е тази, където душите танцували… Не бива човек да се заселва по върхарите! Преди малко ми се привидя Сигина…
Нощта бе звездна и тиха. Чуваше се как секва веселбата в общата къща, как вехнеха песните и се уталожваше шумът. Още малко — и селото ще остане под надзора на утавегу. Еврих предпазливо събуди Раг:
— Ставай, госпожо, ставай да се измъкваме.
Тя, изглежда, сънуваше нещо хубаво и приятно. Дори се усмихна, когато Еврих я докосна по рамото. Усмивката разкраси немладото й лице, на всичко отгоре подпухнало заради бременността, и за миг то стана моминско, красиво и светло. Ала после тя отвори очи и си спомни къде се намира. Трепна силно, сви се и обветреното й лице отново стана кораво, непроницаемо и сурово, ранните бръчки прерязаха ъгълчетата на устните.
— Ставай, госпожо, ще се измъкваме оттук — повтори Еврих.
Жената зашава тежко, отви се и се втренчи в топлите дрехи, които граматикът й бе приготвил от сандъците.
— Ти нищо не проумяваш от живота ни, чуждоземецо… — промърмори тя. — И хич не цениш своя. Искаш да висиш на кола, проклинайки звездата, под която си бил заченат? Или да стоиш прикован към стълб и да чакаш кое място по тялото ти ще изберат хлапетата с лък?…
— Обличай се, госпожо — каза Еврих.
Раг се намъкна в дебела плетена дреха:
— Сънувах майка си — ненадейно сподели тя. — Плътта й отдавна е облечена в пръст, а душата й се весели сред непристъпните снегове на Харан Киир. Нима не знаеш какво вещаят сънувани умрели? И ти ли бързаш за там, където няма време?
Еврих попита:
— Твоята почитаема майчица викаше ли те при себе си?
Раг се изненада:
— Не… само ме милваше по косите…
— Ето, видя ли — рече аранттянинът. — Окуражавала те е за бягството, а ти все не вярваш!
При цялата й смайваща издръжливост и самообладание, Раг, както скоро се изясни, вече не можеше да върви сама. Всичките й сили бяха изразходвани да не позволи на кворите възможност да се подиграват на слабостта й. Еврих почти носеше пленницата, прегърнал я през кръста и подпрял с рамо ръката й под мишницата. Дребната женица се оказа удивително тежка в безпомощността си. И с всяка стъпка натежаваше още повече. Еврих неволно си припомни собствените си слова, през смях произнесени на пира — за телохранителя, който не желае да мъкне багаж. Сякаш го предизвиках с тия думи, казани само и само да се откопча от нахалния събеседник — ядосваше се наум граматикът. Освен Раг той носеше и двете торби. Ако домакините ги свареха да бягат, щеше да се наложи да ги изостави. Еврих, за щастие, се беше сетил за това предварително и премести парите и скъпоценните си „Допълнения“ в отделна торбичка. Ръкописът — на самото й дъно. Не за първи път пътешестваше из планини и знаеше, че се случва излишен товар да стане дори и среброто. Възможно ли бе да му натегне и книгата? Еврих горчиво се усмихна. Скоро ще се разбере…