Жалко, мислеше си той, че не сколасах да разпитам „истинните“ итигули за загубения храм на древните Богове. Дали шаните ще знаят нещичко? Или всичко са забравили във вековния си плен?…
Под каменния покрив, приютил селото, се рееше почти непрогледна тъма, само отпред, където бе арката, мъждукаха лъчисти искрици — звездите. Младият учен все тях гледаше, промъквайки се пипнешком покрай грапавата стена. Други светове, сред които някога е странствал Тилорн!… Стягайки се в поход за търсене на тайнствения амулет от разбития звезден кораб, Еврих къташе блян сам някога да се впусне в скитане из другите светове заедно с Тилорн. Ала тъкмо сега звездите му се струваха като никога далечни и недостижими…
Не виждаше и не чуваше вървящия пред него Вълкодав. Само от мрака изведнъж се протягаше ръка и го принуждаваше да кривне с Раг в нужната посока. Или със спотаен дъх да се притисне към стената, за да сторят път на сънени итигули, тръгнали да изпразват червата си в специалните помийни ями. Най-малко го притесняваха утавегу — наистина прав е бил мъдрецът Тагиол Арски, пръв казал, че човек привиква към всичко! Еврих полека-лека съвсем престана да обръща внимание на грамадните бели кучета, току изникващи сякаш от въздуха във всяко кътче на селото. И даже Раг спря да се тресе като в конвулсии, щом поредният „бял дух“ побутваше ръката й със студен нос. От време на време Еврих се сепваше и почваше да гадае — пак ли толкова добродушни ще останат белите стражи, когато бегълците тръгнат да катерят стената. Вълкодав определено имаше някаква власт над утавегу. Ала докъде се простираше тя?…
За свое учудване арантянинът не изпитваше някакъв смазващ страх, макар и с разума си да осъзнаваше, че при лош развой по-добре да не се дава жив на домакините. Имаше чувството, че е преживял вече целия си ужас, отпуснат му от съдбата, още в голямата къща по време на пируването, докато решаваше трябва ли да се намеси в чужда му вековна вражда, ала щом направи избора си, внезапно му олекна и намери подходящите думи да подмами итигулския водач. Но това бе половин облекчение — да каже убедителните слова. Сега бе часът на действие и горещият поток на кръвта отми боязливостта на граматика почти без остатък. Само се стараеше да стъпва по-тихо и да следи как постепенно се уголемява отпред къшеят звездно небе, като пресмяташе далеч ли е до външната стена. Естествено селското укрепление израсна пред него съвсем неочаквано. Точно когато се разсея, за да прихване по-удобно шанката.
— Как си?… — попита я шепнешком. Жената не отговори. Дишаше тежко, на пресекулки, скърцаше със зъби и едва-едва простенваше, а сетне трескаво се стегна, от което Еврих мигновено се обля в пот — леле, ами ако почне да ражда!… Веднага взе да рови наум из торбите, премисляйки какво ще му е нужно, ще стигнат ли парцали от резервните ризи за пелени и превръзки… И се блъсна във Вълкодав, застанал пред стената. Наоколо в мрака се усещаше присъствието на не по-малко от дузина светли неясни петна. Свита, достойна за Водача.
Вянинът мълком пое жената от Еврих, помогна му да свали торбите на земята и изсъска в ухото му:
— Катери се!
Стената тук бе доста по-висока от човешки бой. Еврих се протегна, ала не напипа ръба й. Вълкодав му подстави първо коляно, после сключени длани, накрая рамо. Главата на арантянина стигна ръба, той се подпря на лакът, набра се и, докато изпълзяваше отгоре, се запита — а как самите итигули се канят при нужда да се качват тук и да стрелят? А ако не — какво има от другата страна? Отвесна урва, сама по себе си превъзходна защита, ненуждаеща се от воини?… Еврих успя мислено да отправи къса и много прочувствена молитва, съгласно която Боговете от Небесната планина в никакъв случай не биваше да допускат късметът да изневери на бегълците… Торбата с ръкописа и парите провисна настрани и му пречеше. Разкъсвайки дрехата си на корема, граматикът пропълзя още и надникна навън от крепостта.
Завари нещо като предсказание на зиронските оракули. Както искаш — така го разбирай. Очите на Еврих бяха свикнали с тъмнината, доколкото бе възможно за обикновен човек, но не можеше да различи какво се намира отвъд стената в сянката на надвисналия планински склон. Реши да съобщи това на Вълкодав, но някак си се изметна и провеси глава. Вянинът го гледаше отдолу, очите му отчетливо светеха… също като на песовете, застинали в мълчалив полукръг около бегълците. Еврих тутакси изгуби желание да говори, пое без звук подхвърлената нагоре торба. Оказа се неговата. Извади от нея навито въже, прокара единия край под ремъка на торбата и започна да я спуска от стената. Въжето, до един момент опънато, омекна. Бързо освободи единия край и припряно го издърпа. После подхвана и другата торба. Прехвърли и нея. Дойде ред да легне по-стабилно, за да хване вдигнатата от Вълкодав жена. Тя неочаквано силно се вкопчи в протегнатите му длани, заскърцаха по стената търсещите й опора чизми. Еврих с усилие я качи нагоре, удивен от това колко лесно се справи. Спря да си поеме дъх, а Вълкодав изведнъж се появи редом — извънредно тихо и неизвестно как. Задържа се за миг, после скочи от другата страна. Сигурно виждаше къде ще се приземи. Еврих отново забеляза светещите му очи — същински вълчи зъркели! Притисна се към неравния корав камък, усещайки с ожулената си кожа всяка издатинка по него, после изпъна крака, за да уравновеси теглото на Раг, която той бавно спускаше в ръцете му. Мярна се страхлива мисъл — ей сега ще дотичат побеснелите итигули и ще го сграбчат за ботушите. Или утавегу, изгубили от поглед своя нов приятел вянин, ще се окопитят и ще подскочат, щракайки със зъби и огласяйки селото с яростен лай… Раг внезапно ахна сподавено и пусна ръцете му. Китките й се изхлузиха от пръстите на арантянина и той се изплаши, че жената ще се пребие… ала отдолу долетя тихият глас на Вълкодав: