— Ти си…
Еврих, за миг отмалял от облекчение, скочи в тъмнината подир спътниците си.
Стресна се, докато летеше сякаш в нищото, пристъпът паника успя да го завладее… само за един миг. Под нозете изхрущя чакъл, сблъсъкът със земята прегъна граматика на две, той удари брадичка в собственото си коляно, ала за щастие не си прехапа езика. Замаяно се изправи, осъзнавайки, че невъзможното все пак е постигнато. Бяха се измъкнали от селото. И там досега никой не бе вдигнал тревога.
— Аоу-ууау-уа… — сдържано долетя оттатък стената. Бяха утавегу. Пожелаваха им добър път и изразяваха своята печал, че толкова скоро се разделят със своя Водач. Еврих обърна лице към Вълкодав. Звездната светлина му позволи да види как вянинът вдигна глава. За трети път Еврих забеляза нечовешки огънчета под клепачите на варварина и вътрешно се сви, почти уверен, че вянинът ще им отвърне на кучешкия език. Но Вълкодав премълча.
— Кажи поне нещо!… — примоли се ученият на спътника си, катерейки се подире му по тясната стръмна пътека. — Откак бяхме в селото, сякаш си забравил да приказваш! Какво ти е?
Отново мъкнеше двете торби. И вече почти беше се предал на мисълта за излишния товар, който трябва да захвърли. Бе вир-вода само след стотина крачки, затова спря, за да се преоблече набързо. Без топлата куртка чувстваше приятна прохлада, но ръцете му замръзваха, особено китките. Когато се налагаше да се хваща за камъни като за парапет, съвсем сериозно се опасяваше, че те ще се счупят като стъклени. Сгъваха се трудно и почваше да не ги усеща.
Вълкодав носеше Раг на ръце. Жената му проговаряше нещо от време на време, Еврих не чуваше какво, но сигурно го упътваше. Вървяха към планината, наричана от шанката Тлееща пещ, по най-краткия път. Вянинът вървеше бързо, сърпчето на младата месечина, надникнало иззад далечна гърбица на хребета, лееше от небесата светло сребро. Еврих едва успяваше да не изостава, като си мислеше, че само преди няколко месеца Вълкодав мъкнеше на ръце самия него.
Засечният рид, разбира се, не приличаше на Задоблачния рид. И потерята, погнала ги тогава, беше съвсем друга…
Прилепчо ту изпреварваше бегълците, разузнавайки пътя, ту оставаше отзад, зает с някакви си свои прилепски работи. Когато за пореден път прелетя покрай арантянина, като бръсна косите му с меко крило, а после кацна на рамото на Вълкодав и възбудено заврещя, вянинът се обърна към Еврих и промълви зловещо спокойно:
— Вече са разбрали. Тръгват да ни преследват.
Еврих пресметна изминатото разстояние и си направи извода, че ще ги настигнат доста преди да стигнат до владенията на шаните, където имаше надежда да получат закрила. Опита се да се утеши, че Вълкодав е сгрешил за преследването. Слаба утеха. Попита:
— Как разбра?
Не беше израз на съмнение. Беше обикновеното негово любопитство, което го караше въпреки близката гибел да разглежда вълните, които ги носеха право към Конника. Наистина му бе интересно дали вянинът разбира крясъците на Прилепчо? Или обменяше с него мисли? Дали така е било с утавегу — досущ както вилите общуват помежду си и със своите симурани?