— Първо искаха да насъскат песовете — отвърна Вълкодав, — но те не хващат дирята ни. Подскажи ни, госпожа, има ли наблизо укритие, където няма да ни намерят? Без кучетата.
Раг отговори:
— Намираме се на земята на кворите, а на нея те ще ни намерят навсякъде. Край. Ще умрем. Молете Боговете си, чуждоземци, смъртта ви да бъде не твърде страшна.
— Хайде, пак за умиране… — намръщи се Еврих, но Раг го прекъсна:
— Знам само едно място, до което кворите не ще посмеят да припарят. Но и ние оттам живи няма да излезем, защото на смъртните е забранено да газят свещената земя…
Еврих веднага се сети за Порталите, които — кой знае? — биха могли да се намират тук. В дома му вярваха, че човек, склонен да пътува из Долния свят, през живота си може да се възползва от три различни Портала, не повече. Онези, които пробвали да преминат през четвъртия, ги сполитали, според мълвата, наистина страшни неща — отнасяло ги нейде в съвсем задпределни пространства, откъдето малцина смогвали да се измъкнат, и то посредством могъща магия или по чудо на Боговете. Единствено люде, близки до светостта, можели да се пренасят натам и обратно извън всякакви Портали, по свое хрумване. Тях така ги и наричаха — Съединяващи световете. Еврих не мислеше, че е близо до святост, пък и бе минал трите си Портала. Затова и започнаха пътя си с Вълкодав край Скалата на Мъглите. Друг достъпен за Еврих Портал се намираше още по-далеч от Западния материк, а пред останалите не го чакаха с отворени приятелски обятия…
Е, какво пък! Ако се наложи да избира между четвъртия Портал и жадуващите отмъщение итигули, би предпочел да види къде именно бива запокитен един пътник, полакомил се за други светове…
Раг прекъсна размишленията му, като каза:
— Харан Киир!…
Двамата мъже неволно вирнаха глави към исполинския връх отляво. Словата на Раг и нейното зловещо предупреждение сякаш бяха чути. И като че в отговор, над ледения пик запламтя зелено зарево.
Не приличаше на северно сияние, което в родината на Еврих се появяваше веднъж на деветдесет години и беше почитано като велико знамение, а в родния край на Вълкодав цяла зима висеше досущ зеленикави ресни в небето, люлеейки се от пориви на нетукашен загадъчен вятър. Островните сегвани, обитаващи още по-северни земи, разправяха, че у тях сиянието се преливало в повече цветове и даже понякога говорело — трещяло и съскало. Ала това, което се разгаряше пред очите на бегълците, изобщо не беше като онази мразовита северна заря. От върха на Харан Киир изникна дълъг език яркозелен пламък. Известно време остана на място, като трепереше и се кривеше, а после скочи по склона, разтече се по скалите, обви ги в светеща прозирна мъгла, завихри се в устието на ледена пукнатина и отстъпи в тъмната й дълбочина… Скри се — и отново се разгъна над върха, слабо напомняйки на вдигната длан… която им махаше… подмамваше…
Зовеше ги.
Еврих за кратко изгуби дар слово и просто съзерцаваше необикновеното явление, без да мисли за нищо. Не се сети дори за онова, за което се хващаше винаги при подобни обстоятелства — за „Допълненията“, за перото, за мастилото и пергамента. Дори не взе да ниже наум подходящите думи за описание, както винаги правеше едва ли не несъзнателно, щом видеше нещо достойно за увековечаване в писмена. Именно тази странна пустота на мислите го накара в края на краищата да се усети и да дойде на себе си. Тръсна глава, за да открие, че бавно върви по каменистия, обрасъл с рядка хилава трева склон право към тясната долина, отвъд която към небето се извисяваха снеговете на Харан Киир. Ученият се озърна. Видя Вълкодав, който също вървеше натам, макар още по-бавно. Щом арантянинът спря, спря и вянинът. И също тръсна глава, за да прогони Замайването, което и него не бе подминало, макар че го бе докоснало по-слабо. Спогледаха се.
— То ни вика… — рече Вълкодав.
— Значи и вие чувате този Зов — обади се Раг. Тя тромаво опипваше корема си, все още носена от вянина. — Нека се върнем, докато още разбираме какво вършим!
Еврих зиморничаво потрепери. Ами ако итигулите все пак не ги убият? Или сега Вълкодав ще посочи изоставена животинска бърлога, в която ще се скрият до сутринта?…
Въпреки че — какво би могло да се промени на сутринта? Пак ще ги гонят…
— Защо и двете ви племена толкова се страхуват от мъртвите? — изведнъж попита Вълкодав. — Та това са вашите умрели. Нима ще ви сторят зло? На собствените си внуци?
Зеленият пламък отново се мяташе от склона към върха и обратно. Еврих внезапно си каза, че огънят е като жив, че се протяга към тях през клисурата. Но не можеше да пресече някаква граница, затова помръкваше и отскачаше назад, за да поеме сили от неведомия си източник.