— Жив човек не бива да вижда къде ликуват отлетелите души… — промълви Раг. Гледаше Харан Киир с разширени очи, в които се отразяваше странното зарево.
— Ние пък пируваме и се веселим на гробищата, така че мъртвите предци да не се чувстват изоставени и забравени — възрази Вълкодав. — И откак се помня, откак газя земята, нито един умрял не ми е досаждал повече от живите!
Еврих напрягаше слух, ловейки шумоленето на нощта. Потерята още не се чуваше, от което му ставаше дори по-страшно. Когато отзад ехтят викове, ечат рогове, прехвърлят си лая злобни гончета, тогава поне имаш представа откъде идва лошото, далеко ли е от теб… А така, всред безмълвието, кожата настръхва, очаквайки нож под ребрата от крадешком промъкналите се итигули. И това ще е първото, което ще усетиш от приближаването им… Първото — и последното.
— Я да идем да видим кой ни вика — рече нехайно Вълкодав. И тръгна с прехапалата устни Раг право през долинката, към танцуващия призрачен огън. Еврих сви рамене, вдигна торбите и го последва почти с желание. Странна работа! Щом реши драговолно да иде насреща, отвъдният кошмар, който одеве заплашваше да удави разума, се отдръпна от съзнанието. Сега арантянинът повече се безпокоеше дали ще успеят да стигнат непристъпната планина, преди да се появят преследвачите. Недълбоката клисура, разграничаваща двете планински грамади, беше гола като дъно на корито. Сигурно оттук в незапомнени времена, навярно през Великата Тъма, е пълзял ледников език, но ледът го няма вече, а ложето му е останало. В равнината този оставен от ледовете белег би се покрил с почва, би обрасъл с дървета и треви, биха омекнали ръбовете му. Би заприличал на истинска долинка. А тук си оставаше същата като преди хиляди години клисурка.
Тоест — нямаше място за криене. Еврих подтичваше подир вървящия с широка крачка вянин и чакаше с вцепенен гръб всеки момент в торбата му да се забие стрела. Още щом му хрумна тази възможност, той започна да се старае да се намира плътно зад Вълкодав, така че да го прикрива със своя гръб, поне малко от малко защитен… като се надяваше все пак итигулските лъкове да не запеят с тетиви, преди да са стигнали до склона на забранената планина.
Зеленият огън отново изникна над върха, спусна се надолу, при което, доколкото видя граматикът, не стопи снега по пътя си… и спря съвсем близо пред тях, точно над пукнатината, в която се шмугваше. Арантянинът се вгледа в скалите от двете страни на входа — те блестяха, като че облицовани с изумруди, — и се замисли: камък или лед?…
Докато си блъскаше главата над този, не чак толкова важен въпрос, двамата с вянина минаха дъното на плешивата клисура и поеха нагоре по склона. В този момент се появиха преследвачите им. Вълкодав се озърна, дочул отзад тъжния вой на утавегу. Белите песове не бяха пожелали да хващат следата на бегълците, нито се натискаха да ги настигат и разкъсват, но не можеха съвсем да откажат да се подчиняват на хората. Двата народа твърде дълго бяха живели в съгласие и любов, за да се изтрие изведнъж паметта на отминалите поколения — въпреки идването на Водача.
Вълкодав погледна през рамо точно навреме — итигулите се появиха иззад скалите. Появиха се — и се заковаха на място, поразени от зрелището на избягалите гости, които отиваха там, откъдето, според планинците, нямаше връщане. Вълкодав веднага разбра, че потерята повече няма и крачка да направи. Вождът Елдаг в яда си шибна с колан Най-старата, която скимтеше край нозете му, и вдигна лъка си. Мнозина навярно искаха да пратят стрела подир измъкващата се плячка, ала само вождът се реши да насочи оръжие срещу свещената планина. Винаги, когато предстои неведомо и опасно дело, напред излизат водачите.
— Ууо-ооа… — обидено заплака бялата кучка. Рогата на мощния лък с бръмчене се изправиха, тетивата изплющя и изхвърли стрелата. Зеленото сияние се свличаше на вълни от върха, и се видя как стрелата описа дъга над долината, после се насочи с жилото право към двамата мъже, отвлекли ценната пленница. Не е чак толкова трудно да отскочиш от самотна стрела, запратена от петстотин крачки. Ала не се наложи. В един миг стрелата сякаш налетя на невидима стена, изби сноп бледи искри и падна на земята. Когато изтрака върху камъните, итигулите вече бяха изчезнали. Храбрите планинци бяха предпочели да си плюят на петите, защото ничия смелост не струва и оглозгана кост пред гнева на духовете на предците, очевидно разсърдени от отчаяната постъпка на Елдаг. Разбира се, не вождът бе виновен, а тримата нечестивци, намислили да осквернят обителта на умрелите. Но стрелата е била спряна, естествено, за да могат предците сами да въздадат дължимото!… А докато го правят, най-разумно е всички итигули да се отдалечат от Харан Киир — колкото е възможно. И после няколко дни да се крият от взора на предците…