— Вие… длъжни сте… да ме оставите… — изхърка тя. — Махнете се…
— Никъде няма да ходим, мила — ласкаво проговори Еврих. Досадата окончателно беше се отдръпнала от мислите му, бе примирен със забавянето и изцяло отдаден на задачата си на лекар, паметта послушно разгърна страниците на спомените относно всичко, свързано с раждането. Граматикът се зае да подгрява и със специални движения да подготвя вкочанените си ръце, за да предизвика поток топлина и познатото усещане на стегнато живо клъбце между дланите си. — Защо ни пъдиш? Вълкодав сега ще запали огън, а навън е много студено… че и вятър задуха… къде ще идем?
Може би ненапразно думата „лекар“ започваше със същата буква като „лъжец“. Лъжата означава говорене на неща, които не са истина… ала говоренето може и да е заклинателно и накрая неистината се превръща в действителност. За някого няма надежда, но му казваш, че ще се оправи. И накрая, с общите усилия на лечителя и болника, това става истина. Половината от лекарския успех, а може би повече, се дължи на умението да се намери точната дума, която да залъже страдалеца, да го накара да се бори, да упъти духа му в посоката на оздравяването. Еврих каза всичко както трябва и допусна само една грешка — хвана Раг за ръката. Тъкмо в този момент отново я стегна гърч на родилна мъка и дребната женица с невероятна сила стисна пръстите на лечителя, като почти ги смаза.
Изстена, дишайки на пресекулки:
— Длъжна съм… сама… за мъжете е опасно… ще се погубите… и малкия ми син ще затриете…
— Какъв син? — изуми се Еврих. — Нима не са ти казали, че носиш дъщеря?
Нямаше време да поглежда какво върши Вълкодав, но от мястото на вянина вече замирисваше на дим и леко полъхваше топлина. Само дето миризмата на пушека не приличаше на тази, с каквато горят дърва. Еврих си помисли за диви кози, оставили в пещерата барбонки. Не, сух тор, поглъщан от пламъци, също не вони така…
Граматикът престана да се чуди и деловито постави ръце върху корема на Раг, послуша изходящите от лоното й трептения, след което с предпазливи движения започна да утешава и успокоява мъчещата се плът.
— Кажи ми, мила — попита той жената, — какво те е подбудило пак да се решиш да ставаш майка? Защото, прости ме, ти си прехвърлила зряла възраст. Сигурно вече имаш големи деца? Лесно ли си раждала преди? Трябва да зная, за да ти помогна…
Погледът на шанката, помътнял от страданието, полека стана пак смислен. Раг неочаквано отмести очи:
— Ти всичко разпознаваш за детето… освен най-важното… Съвсем неотдавна увих косите си в една плитка. Преди година бях девствена, синко…
— В името на всичките Богове от Небесната планина!… — не особено искрено се порази Еврих, без да прекъсва целенето. — И как така… хъм… странно се е разпоредила с теб съдбата, а?
Вълкодав престана да удря с брадвичката и постави котлето върху два камъка край огъня. Раг забележимо се успокои, стоплена от вещите длани на учения. По устните й плъзна нещо като усмивка.
— Трябваше да се оженим още преди години — сподели тя. — Но се случи така, че големият брат на любимия ми премина да ликува при предците и… — Тя за миг замълча, беше й страшно да говори за мъртвите, след като се намираше в пещера на склона на Харан Киир, озарена от призрачното сияние на зелената дъга, която народът й преди бе съзерцавал само отдалеч и я почиташе като пълчища прабащини души. — Кворите го оставиха за храна на лешоядите — продължи Раг. — Жена му овдовя, децата му останаха сираци. По древен обичай любимият ми замести брат си в семейството му. Кворите вече са забравили тази стара повеля… но ние, шаните, я спазваме край огнищата си. Аз помагах на неговата съпруга и на новите му деца…
Гласът й отново секна. Напрегнатото й лоно се разтърсваше от конвулсии, готово да пусне младенеца навън.
— Отново те моля да не се сърдиш на любопитството ми — промълви Еврих. — Знам, че у доста племена по света е прието мъжът да вземе толкова жени, колкото може да подслони и да дари с храна и любов. Чул съм и за народи, където глава на семейството е жената, която понякога води неколцина мъже…
Зад гърба му Вълкодав изсумтя.
— Бащата Небе в Своята премъдрост е създал много неща, които ни се струват понякога странни и дори непотребни — отвърна Раг. — Ние, шаните, смятаме това за още един повод да се преклоним пред Него и да почувстваме колко сме дребни. Поучавайки земните племена, Бащата Небе на всяко племе е дал по парче от мъдростта си, точно колкото този народ е могъл да приеме и разбере. Ние смятаме, че падналият се нам дял от мъдростта Му е най-достоен и най приляга на свободно и разумно племе като нашето. У нас един мъж храни само една жена, а една жена шие ризи само за един мъж…