Вълкодав провери с пръст колко е нагрята водата, отмести котлето от огъня, взе го с омотана в ръкава длан и преля съдържимото в празен мях. Прилепчо тутакси се настани върху мяха, доволен да се посгрее. Вянинът пак напълни котлето с чист лед и го постави върху жарта на синкавия пламък, подхранван от късове камък-огневец. Това бе горящ камък, тъмносив, мазно лъщящ, оставяше доста пепел и сгурия, вонеше ужасно в огъня, но по-добро гориво нямаше в пещерата. Въпреки това вянинът благодари в мислите си на неведомата, но като че ли благосклонна Сила, която обитаваше недрата на планината.
Виждаше, че Еврих се справя. Скромното вълшебство на арантянина прегръщаше изстрадалата родилка, пое измъчената й душа и я отнесе далеч от кладенеца болка и ужас, в който вече бе готова да потъне. Сега шанката щеше да роди — спокойно и без страдание, без вреда нито за нея, нито за чедото й… Но вянинът трябваше да се погрижи за още нещо.
Пропъди бурно изразилия недоволството си Прилепчо от меха с топла вода, уви го в наметалото си и седна край Раг. Показа й дръжката на Слънчев пламък:
— Тръгне ли детето, не се безпокой за никаква зла и нечиста сила, госпожа. Хвани се за малко за този меч, ще те предпази… Еврих! Ако ти потрябвам, викни ме.
Сетне извади от дъното на торбата си глава чесън и излезе навън.
Не му хареса това, което ставаше извън пещерата. Когато напускаха итигулското село, прехвърляйки се през стената, нощта не бе топла, но поне от устата тогава не излизаше пара като сега. И от северозапад неизвестно защо задуха режещ вятър, сякаш идещ от сърцето на ледената пустота между световете, ако се вярва на Тилорн. Засега не беше довял облаци, които да забулят лунния сърп и звездите, ярко сияещи всред небесните потоци. Виещият вятър тревожеше снежните одежди на планинските върхари и облените в нощна светлина хребети мязаха на върволица крачещи великани с развяващи се бели наметала. Вълкодав усети как в сърцето му впълзява черен ужас. Север и запад са лошите посоки на света. Там умира слънцето, там царуват студ и мрак. Нищо хубаво не идва оттам. Ето пресен пример — сегваните, някога плъпнали от Островите. Разумните люде даже печката си зидат в северния ъгъл на дома — за да застане като непреодолима преграда пред всяка нечиста мерзост, тръгнала да погубва живите гнезда… Вълкодав силно се съмняваше, че хилавото му, на бърза ръка стъкмено огнище, захранено на всичко отгоре не с честно дърво, а с подземен камък, ще смогне някак да ги предпази от зли сили. Повече надежди възлагаше на добрата стомана на меча си. Вянинът помнеше, че когато почтените възрастни жени водеха майка му да даде живот на по-малките братя и сестри в затоплената баня, баща му винаги съпровождаше съпругата си, а мамините братя оголваха остри мечове и пазеха на пост пред вратата, докато отвътре не се дочуеше бебешки плач. Защото знае се — нечистата сила, бързаща да вкуси топла жива кръв, се плаши най-много от благородното ковашко изделие, държано от ръката на воин, който тъкмо в този момент не разбира от шегички… Вълкодав пак погледна небето. Вятърът подхващаше и разпаряше снежните платнища, запращаше ги върху склоновете като бели въртопи. Колебливи стълбове летящ сняг се посипваха по чукарите, за да се издигнат пак — и всички се движеха в една посока. Право насреща.
Невидима ръка сякаш насмиташе бродещите призраци, насъскваше ги към устието на оврага, преминаващ в пещера, пред която бе застанал Вълкодав… Не искаше да помисля дори в какво могат да се сплетат снежните вихрушки, ако им позволи да се докопат до родилката. Ала трябваше нещо да предприеме. Надали преградата, спряла Елдаговата стрела, щеше да възпре и тях…
Врагът напираше и вянинът бе готов да приеме боя. Безнадежден бой може би. Почти сигурно безнадежден. Нямаше къде да се скрие, нито имаше мегдан за отстъпление… а как да се преболи с неведомата сила?… Хрумна му нещо. Извади от торбата си два дълги тънки шнура, мъкнеше ги за всеки случай, и върза единия към висящата на пояса брадва, а другия — към дръжката на бойния си нож. После обърна лице на юг и отправи молитва, макар и да не разчиташе, че тя ще бъде чута. Нима ще надмогне човешки глас пътя към Светлите Богове, докато Ги призовава от планините? Че и на две крачки от входа в някакво подземие?…
Снежните стълбове тъкмо прекосяваха долинката, а вятърът вече носеше фин мразовит прашец, който бодеше очите. Стрелите на студените пориви като на шега пронизваха дрехите, достигаха тялото, смразявайки в него живота и топлината. Черното небе отгоре отново предизвика спомени за разказите на Тилорн. Вълкодав се усети като дребничка жива искрица в търбуха на гигантския леден мрак, разделил световете. Нима е в състояние тази искрица поне за миг да се опълчи на вечната Тъма, след като, според звездния скиталец, диханието й ще угаси някога даже Слънцето и първосътворените звезди?… Вълкодав намери място, удобно за отбрана, към което противникът не можеше да мине в обход, и зачака.