… Към входа на пещерата се устреми клатушкащ се стълб от вихрено въртящ се сняг. Вянинът направи стъпка и застана на пътя му. Не предстоеше схватка на кан-киро, в която на нападателя вежливо отстъпват, така че миг по-късно също толкова вежливо да изтощят враждебния му порив. Така става, когато насреща си имаш човек, та дори и звяр — и единият, и другият винаги могат да бъдат накарани да се замислят дали да повторят нападението. Ала сега към Вълкодав се движеше въплътеното Зло, толкова изчистено в същността си, че бе изгубило способността да приема човешки, животински или друг облик, способен да разсъждава. Изчистеното Зло е отрицание на всяко живо същество, понеже няма изначално зли създания, а само такива, отклонили се от Доброто… ала никое не би могло чак толкова да кривне към противната страна! И най-лошият от земните душегубци, че даже и от черните магове, все някога е бил малко дете и се е усмихвал на майка си. На сегашните врагове на вянина не им е била дадена дори смътна памет за нещо подобно; каквито ги виждаше в момента Вълкодав, такива те си бяха възникнали. Приближавайки се, снежните вихрушки мимолетно приемаха форми на разкривени човешки фигури, ала не се задържаха в този образ и летяха нататък, безкрило прескачайки от камък на камък.
— Хайде, елате ми!… — заръмжа Вълкодав.
Бойният нож, подарък от слепия Дикерон, свирна късо, цепейки въздуха, разпори точно средата на връхлитащия снежен призрак и, както бе намазан с чесън, предизвика нисък, отвъд границите на слуха, чудовищен вопъл — дрезгав рев на нещо смъртно ранено. Бялата сянка размаха безформени израстъци и се разпадна, свлече се като рехава пряспа, бяло петно върху тъмните камъни. Вече бе обикновен сняг, връз който може да се стъпи без страх, че ще те сграбчи за нозете. Вълкодав припряно издърпа ножа обратно…
Спечели време да успее да реши какви именно духове толкова упорито напираха да нахлуят в пещерата при родилката. И кой би могъл да е техният повелител. После го нападнаха няколко снежни призрака наведнъж и място за въпроси не остана. Както винаги, щом започне истинска битка, съзнанието сякаш отстъпва встрани, предавайки юздите на властта си на някакъв по-древен разум, вкоренен непосредствено в тялото. И този разум знае: нищо от бялата мерзост не бива да проникне в пещерата. Нищо. Нито една от всички твари.
… Ето че стана трудно да мята ножа и секирата и да ги издърпва назад. Прехвърли брадвата в лявата ръка, а с дясната измъкна от ножницата Слънчев пламък. Дръжката на меча му се стори необичайно гореща. Дали нападащите мразовити привидения не бяха пробудили у него заложената частица огън?… Поредната безобразна твар заби в лицето на вянина шепа ледени игли, Вълкодав се претърколи настрани и, премятайки се през глава, посече въртящия се стълб с меча, при което дочу съсък и видя струйка пара, изригнала от острието.
Скоро разбра, че рано или късно тварите просто ще го повалят с броя си. Още известно време ще успява да сдържа снежните призраци, но после Харан Киир ще потвърди славата си на непристъпна планина, която не пуска никого да се върне жив, особено нечестивците. Вянинът прецени силите си и се опита да пресметне ще издържи ли до разсъмване. Изгревът би трябвало да срази цялата тази мерзост. Обаче не успяваше да съобрази скоро ли ще се появи слънцето. Струваше му се, че нощта продължава твърде дълго. От друга страна, ако се вярваше на движението на звездите… Звездите?
Спасявайки се от поредния заряд бодливи ледени късчета, той се огъна назад и тупна възнак направо в останалата от сразената твар пряспа. Секирата излетя от дланта му и, завъртяна на шнура, сряза бяла вихрушка отляво, а Слънчев пламък изкорми безтегловната плът на друг призрак, тъкмо скланящ се над падналата си жертва. Освободените снежинки се разпиляха в тънък воал и в мига, в който скачаше на крака, Вълкодав видя над себе си небето.
Северната му половина както и преди бе заета от равнодушно блещукащи звезди. Южната обаче бе покрита от исполинска сянка. И още — от юг се дочу глух тътен на гръмотевица. Безформените чудовища веднага се отдръпнаха, сякаш стреснати, и вянинът проумя какво става. Към Задоблачния рид се движеше гръмотевична буря. Откъм не чак толкова далечното море летеше колесницата на разгневения Бог на Гръмотевичните бури. Онзи, който бе пратил убийствения северен вихър и зловещите изтърсаци на Мрака към Харан Киир, не можеше да разчита на пощада. Облачният вал като пехотен строй с копия от светкавици с лекота изпълваше планините, катереше превали, стържеше с върха си по небесния купол. От едната страна го осветяваше сребърната месечника, а от другата… от другата страна се разгаряше зората на още невидимото слънце.