Ето че наблизо удари лилава ослепителна мълния, заби с яростна сила многороги остриета! Планината потръпна сякаш до основите си и Вълкодав с облекчение разбра, че помощта е пристигнала. Бурята вървеше против вятъра, макар празникът на господаря на Гръмотевиците да бе преминал. Сега многострадалната Раг спокойно щеше да роди детето си… дали бе сбъркал Еврих, предсказвайки момиче? Ах, това ли е важното! Важното е, че тази нощ Тъмните Богове не ще получат своя жертва. Защото щом проехти гласът на Гръмотевичния Бог, нечистите сили се крият под камък и шумка, след което дълго не смеят да подадат пипала от бърлогите си…
Скоро ще ливне пречистващ дъжд и без следа ще разтопи цялото зло, нападнало хората. Но засега бурята едва идеше, затова духовете на студа, усещайки края си, още по-нагло и отчаяно се устремиха напред. Навярно не искаха да загинат, без да са постигнали поне частичен успех… какво ли толкова ценно за тях и за господарите им имаше в тази пещера?
Дали на детето на Раг бе предначертана някаква особена съдба, която ще разтърси сферите на мирозданието?… Ако наистина е така, Вълкодав сега ставаше отговорен пред съдбините на Вселената!… Помисли го и разбра как се е чувствал неговият праотец, великия Ковач, помагал на Бога на Бурята да брани света в епохата на Великата Тъма. Не, каза си вянинът. Вярно казват, че оттогава светът е издребнял. Или аз съм толкоз скудоумен, че съвсем не желая да мисля за възвишеното?… Наистина ми е по-лесно да си река — трябва да спася тази жена — и толкова! Да спася и детето и, виновно само за това, че именно сега е тръгнало да се появи на този свят. А какви планове имат боговете за това дете — не знам. И не ща да знам…
Имаше отлична секира с яка дъбова дръжка. По ръба на грижливо гледаното острие се точеше свещен орнамент — върволица зъбци с насадени върху им кръгове. Още една мълния засия, разпра буреносния мрак над планините, и мъртвешки отблясък докосна метала, задържа се върху него и облече секирата в едва забележим мъждукащ пашкул. Бялото чудовище, изникнало пред вянина, понечи да отскочи назад, ала се разпръсна дори преди да бъде посечено от секирата. Радост изгря в душата на Вълкодав!… Той бърже се извърна, драсна зад себе си черта, граница за предпазване, с която сякаш запуши входа на пещерата — чертата мъждиво засвети от едната скална стена до другата. Сетне вянинът се втурна напред, защото светите и магически знаци са си хубаво нещо, ала за да е сигурен, трябва да се погрижи сам за всичко…
Върна се в пещерата едва когато свърши безкрайно дългата нощ и слънцето отмести облаците, за да превърне рукналия порой в бисерни потоци. Колесницата на Гръмотевичния Бог изтропа на север — нейде там, в Небесата, борбата продължаваше.
На Вълкодав му се стори, че в пещерата е топло. Доколкото изобщо би могло да има топлина в подземие със стени наполовина от камък, наполовина от лед. Досетливият Еврих беше натрошил горливи отломки и огънят весело пушеше посред пещерата. Отблясъците на пламъка се смесваха с искрите от зеленото сияние, спотаено в дъното на пещерата. След битката със снежните вихрушки зелената светеща мъгла се стори на вянина познато гальовно същество. Което също като него току-що е оцеляло благодарение на чудото на Гръмотевичния Господар. Сиреч то не бе зло. И не можеше да бъде.
Раг спеше край стената, а до гръдта й беше се настанило вързопче с нещо живо в него. И тази живинка изобщо не подозираше колко удивително и странно е започнал пътят й земен.
— Дъщеря… — прошушна Еврих, пазейки съня на майката и детето. Арантянинът изглеждаше така, сякаш той, а не Раг бе претърпял родилните мъки. И въпреки видимото си изтощение, подхвърли на длан парче от камъка-огневец и попита: — С това ли се топлехте в каторжните мини?…
— Не — отвърна Вълкодав. — Там си беше топло целогодишно, намирахме се близо до сърцето на планината… А за този камък знам, че гори, защото веднъж заради такива като него стана пожар и загинаха доста хора в забоя.
Коленичи край огъня и щателно изстиска мокрите си коси. После се съблече и провеси ризата и куртката над пламъка да съхнат, като прекара шнур през ръкавите. Еврих с интерес го гледаше как се оправя, давайки си сметка, че вянинът може и да не обича пещерите, но е свикнал да живее в подземията като риба във вода. Правеше всичко така, че към стореното нито да се добави, нито да се отнеме. И не че правеше нещо извън очевидните рамки. Важното беше как го прави. След като проследи действията на спътника си, арантянинът внезапно шашардиса Вълкодав с въпроса: