— Приятелю, страх ли те е от пещери?
Вълкодав знаеше, че с неговия начин на живот би било редно да се бои от нещо. Или от тесни помещения, или обратно — от открити пространства. Тилорн навремето до втръсване го разпитваше за това и дори го назоваваше с някаква много засукана учена дума. Вълкодав не го запомни, както и съветите на звездния пътешественик какво именно следва да отбягва. Това ли питаше граматикът? За да не се покаже пак заспал невежа, вянинът изсумтя:
— Може би. Какво значение има?
— Не поставям под съмнение храбростта ти… — обидено започна Еврих, но Вълкодав не го доизслуша, а грабна секирата си и се отдалечи навътре в пещерата, където трепкаше зелената дъга и където според него имаше богат пласт камък-огневец. Макар че — за какво ли ще прави запаси от него, след като няма да векуват тук?…
— О, Майко на Премъдростта!… — горчиво се заоплаква подире му Еврих. — Наистина си била по-милосърдна към добродетелния Салегрин. Защото му се е падало да записва словата на внушаващи уважение пътешественици, без да е имал вземане-даване с варвари, които нищо не зачитат, особено… Ей, Вълкодав! Внимавай да не се изгубиш там!…
В последния възглас на граматика се усети искрено безпокойство. Вянинът не отвърна и скри усмивка в мустаците. Изобщо не разбираше хора, които се губеха — било то в гора, било то в пещера, особено в пещера, където няма два еднакви завоя, пролома и дори стени, или изпаднали от тях камънаци… как може някой да се обърка при толкова ориентири!…
Той доста дълго бе зает да кърти огневец с тъпото на секирата, като с крак сгребваше сивия трошляк в купчинки, така че ако някога тук попадне човек, незапознат с тайните на подземния свят, да се досети, че може да си запали огън. Оставаше да се погрижи да не подпали целия пласт, като предизвика поради незнание пожар под цялата планина. Докато вянинът обмисляше как да уреди това, погледът му се спря върху изцяло ледена и доста гладка стена, край която на вълнисти кълба плуваше зелената мъгла. Вълкодав си рече, че толкова е свикнал с това мъждукане, че изобщо не му обръщаше внимание. А не чак толкова отдавна го гледаше с опасения… И ето че все пак присъщата му подозрителност не бе задрямала съвсем. Нещо, някакво предчувствие го убоде и той отпусна секирата, взря се в тъмната дълбина на леда… и внезапно забеляза на аршин под повърхността преобърната човешка фигура.
Вълкодав нямаше нужда да търси обяснения как се случват подобни неща. Нещастникът се бе продънил в пукнатина на ледника и бе замръзнал там със счупени крайници. И това е станало отдавна, много отдавна. Снегът и ледените отломки, засипали мразовития му гроб, са се слегнали под собствената си тежест, превръщайки се в леден блок. За което се искаше навярно не един век. А и да се озове на самото дъно на някога огромния ледник, под слоеве камък и земя, редом с неизвестно от какви води промита пещера — за това колко време ли е било нужно?…
Вянинът се прилепи към стената, напрегна очи. Мъртвият висеше с лице към него. Устата — страдалчески приотворена, край устните бе замръзнала като облаче малко кръв. Леле, не само ръцете и краката, смазани са му били и ребрата, досети се Вълкодав. Колко ли се е мъчил, клетникът!
Иначе лицето бе като живо, даже очите бяха отворени. Красиво, съвсем младо лице… И ръцете му не бяха нито на занаятчия, нито на воин — сякаш само перо по пергамент бяха водили. Или нещо такова. Вълкодав отстъпи назад и неодобрително поклати глава. Лошо е, когато на мъртвите се отказва честно погребение и остават там, където ги е сполетяла жестоката смърт. Юношата бе леко облечен, дрехите му напомняха за любимите премени на Еврих, ето — и сандали на бос крак… По заснежените планини така не се ходи. Значи, не е пострадал заради собствената си глупост и неопитност, бил е хвърлен в ледения капан. Може дори да са стояли отгоре и злорадо да са слушали стоновете на обречения…
Вълкодав извърна лице от мъртвеца и взе секирата. Предстоеше му дълга и нелека работа. Прицели се — и перна стената с острото на секирата, веднага откъртвайки солиден къс…
Еврих, както следваше да се очаква, скоро довтаса заради грохота на падащите отломки. Веднага схвана причината и намерението на Вълкодав отначало го накара да се нацупи: