— У нас не се смята за добродетел да се тревожат умрелите…
Вянинът даже не го погледна и продължи да сече леда. Младият учен постоя до него, наблюдавайки как прозрачната тъмнина на стената се превръща в нащърбен мръснобял хаос, после въздъхна:
— У нас също така се смята, че мъртвите следва да вкусят вечния си покой в гроб, а не да висят като въжеиграчи… и съм чувал, че на всеки, който погребе даже чужд му мъртвец, на онзи свят Боговете от Небесната планина поднасят сребърна чаша!…
Върна се при торбата си, донесе своята брадвичка и взе да помага на Вълкодав.
Заниманието на мъжете никак не обезпокои Раг. Шанката спеше дълбоко с глава в скута на майка си, отново явила й се насън. Не дочуваше трясъка на срутващия се лед и глухите удари на двайсет крачки от нея. Майка й пееше приспивна песен и я милваше по бузата и по рано прошарените коси. Майка й си отиде много отдавна, още докато Раг беше малко момиченце. Раг смътно помнеше чертите й и затова не се вглеждаше в лика й. Ала ако можеха Еврих и Вълкодав да видят призрачната гостенка, биха я разпознали на часа. Ала не им бе дадено да надникват в чуждите сънища…
Прилепчо се настани на издатина над главата на уморената родилка. Камъкът бе студен, лапичките му мръзнеха и това не му допадаше. След дълги опити да си намери хубаво местенце Прилепчо обидено се махна от стената, прелетя до приятелите си, пропълзя в оставената куртка на Еврих и кротна там, подал само черната си муцунка навън. Нали трябваше да види над какво толкова усърдно се трудеха хората!
Когато накрая двамата мъже освободиха замръзналия труп от ледената прегръдка, като с предпазливи удари на секирите сваляха последните буци, навън вече се беше разсъмнало, облаците се прокъсваха на места, макар дъждът да продължаваше да мие планините от двете страни на Харан Киир, но тук-там по склоновете се разхождаха снопове слънчеви лъчи. Мъртвецът лежеше връз сиво-кафеникавите камъни и вече никой не би казал за него, че изглежда като жив. Докато се намираше в търбуха на ледения блок, прозрачната маса позволяваше да се види всяка гънка по дрехите му, всяко косъмче по кожата му. Пък и както беше увиснал одеве, сякаш вечно падаше през сгъстен въздух. Ала сега, извлечен от леда, дори не можеше да бъде положен по гръб, приличаше на крив дънер с посукано щръкнали нелепи клони. Вече нямаше в него онова последно достойнство от мъченическата смърт, остана само безобразието на мъртвата плът. И лицето не изглеждаше повече чисто и младо. Труп. Грозен. Празна обвивка на отлетяла в небитието душа, обречена на разрушаване като изоставен дом. Нещо, на което се е полагало да се съедини със световните стихии още преди много, много лета.
— Как мислиш да го погребем? — попита Еврих.
Вянинът го изгледа с подозрение:
— С огън.
Опасяваше се какво ли ще дойде на ума на арантянина. Сега ще се сети за старовремски обреди, за които е чел в книгите си… Уви, позна.
— Ние изобщо нищо не знаем за погребалните традиции на народа му — заяви Еврих, докато мъкнеха заедно парчета огневец. Вълкодав мислено се съгласи с изказването, но не и с възможните изводи. Огнено погребение за убития момък — това му изглеждаше добро и правилно. Знаеше, че по този начин душата ще се възнесе право на Небето, за да застане пред праведния Божи съд, а тленните останки ще се разтворят във въздуха и земята, така че нищо да не възпира полета на духа.
— Едно време, когато още били живи най-първите хора, живял един старец с тримата си сина… — неочаквано поде Еврих. — И когато той починал, синовете му започнали да умуват как най-добре да постъпят с тялото. „Земята е Майка на хората и Боговете — казал най-големият брат. — Нека положим татко в Майчиното лоно, за да се възроди отново!“… Но в същата нощ му се присънил покойникът, който се оплакал, че могилните червеи ще го гъделичкат, никакъв покой не е това. „Боговете от Небесната планина са ни направили от глина — казал тогава средният син. — Ще дадем покой на татко в голяма делва, ще залеем с восък капака“… Но същата вечер сънувал…
— Неправилно разказваш — нареждайки камъка-огневец около тялото, изсумтя Вълкодав. — Не в делва, а в хралупа. Защото Боговете са ни изрязали от дървесина.
— Не, в делва! — войнствено го прекъсна Еврих. — Така е според най-старото арантско предание! Учителят ми е бил в столицата и сам е превеждал писмена от каменни плочи, изработени навярно преди Падането на Нощта!…
Така арантяните наричаха Великата Тъма.
— Не съм виждал тия плочи — озъби се Вълкодав. — Аз ти казвам какво се разказва у нас. Това е предание на моето племе.