— Ето така става винаги! — с досада се плесна по бедрото Еврих. — Знание, изначално дарено на един народ, повече от останалите склонен към мъдрост, започва да се разпространява нашир и надлъж по света, като претърпява неизбежни изкривявания, след което някой ти казва важно-важно: и това не е твое, и това също, а това пък е било съвсем другояче…
Вълкодав този път премълча. Озове ли се сега сред тях Тилорн, би им обяснил, че няма за какво да се карат, защото всеки е прав посвоему. За Вълкодав заблудите на Еврих бяха очевидни, но не се надяваше да убеди твърдоглавия арантянин. Да спориш с учен, е също като да се препираш с жрец. Пък и не е прилично да се състезават по красноречие на две крачки от мъртвец…
— Я по-добре чуйте и двамата как е било в действителност — чуха внезапно гласът на Раг. — Средният син предложил да вържат сал и пратят останките на баща си по реката, тъй като всички добре знаят, че Бащата Небе е изплел най-първия от стеблата на тревата шех, която расте покрай речните брегове…
Жената стоеше на входа на пещерата и кърмеше голичкото си момиченце.
— Какво правиш, жено!… — ужаси се Еврих. — Ще простудиш детето!…
Раг само се подсмихна.
— Вие, от равнините, сте изнежени, свикнали сте все да ви е топло и сте разглезени — каза тя. — Не ще разберете защо ние, планинските хора, сме толкова здрави и издръжливи. Моята дъщеря няма да настине, а ще порасне умна и красива, по нищо няма да прилича на лигавите хилави девойки от низините. А ти, лекарю, по-добре виж как мием в сняг своите младенци, и направи същото със своите деца, когато ги проимаш!
Действително, малката преспокойно сучеше от най-добрата храна на света и риташе весело с крачета, без да хленчи от милувките на хладния вятър. После към тях надникна слънцето.
— Кой е този младеж, комуто подготвяте свещена клада? — попита Раг. — Нима кворите са осквернили с убийство непристъпната планина? Заслужават…
— Не знаем кой е, нито кои са били неговите убийци, но народът на Четирите орела не е виновен — побърза да увери жената Еврих. — Клетникът е бил в леда преди векове, дълго преди Последната война…
Раг със съмнение поклати глава. Ала поне не продължи да говори защо кворите са виновни за всичко лошо по света.
Вълкодав реши, че горивото е достатъчно. Вдигна замръзналия труп и го положи върху сивата, мазна наглед купчина. После се върна в пещерата, загреба с плосък като лопата къс камък-огневец жива жар и го изнесе навън. Купчината, както бе заледена, се разгаряше неохотно, ала внезапно, огряна от слънцето, удивително бързо запламтя, сякаш бе клада от сухи дъбови цепеници.
Двамата мъже и жената мълком гледаха как се издигат нагоре езиците на свещения огън, как пламъкът се приближава към злощастните останки, които приемаха честното погребение векове подир изхода на душата. Огневецът бълваше гъсти кълба дим, кадеше, сипеше остро миришещи сажди. Ледът се топеше, вода се срещаше с огън, между късовете гориво изригваше съскаща пара. Трупът взе да омеква, безобразно натрошеното тяло се отпусна и по странен начин се разхубави отново. Необяснимо се изглади даже лицето, загрозено от гримасата на агонията. За миг върху кладата сякаш спеше спокойно юноша. После пушек и пара го покриха, а затоплилия храната си огън зарева победоносно, а всред жарката му снага се мяркаха зелени езичета. Поне така се привидя на Вълкодав. Ала по-странното и удивително бе друго. Вянинът все чакаше смрад на горящо месо да удари по носовете им, но това така и не се случи. Миришеше си на горящ огневец — и толкоз. Ни повече, ни по-малко. Еврих също се учуди, пристъпи от крак на крак и предположи:
— Навярно твърде дълго е бил в леда, затова частиците на плътта му са станали от друго естество. Чувал съм, че на Островите понякога намират туловища на древни животни, неразложени заради свирепия тамошен студ. Та те също горят така… като че са дървени… Сегванинът, който ми го разказа, искал да си опече малко мръвка, но плътта се разкашкала и изгоряла много бързо…
Ученият си е учен — винаги се чувства по-добре и по-уютно, ако успее да измисли поне някакво обяснение. Но кой знае защо научните доводи понякога звучат неуместно, а вместо да ги приемеш, ти се иска да коленичиш и със сълзи на очи да приветстваш Чудото…
Димът, смесен с къдели бяла пара, се стелеше по склона. Течеше по мократа синева на ледника, ярко искрящ след небивалата гръмотевична буря, и сетне се възнасяше нагоре като стегнат стълб, който не бързаше да се разсейва. Когато се издигна над планинския връх, в него ненадейно пламна дъга. Вълкодав се намръщи, мъчейки се да си припомни дали е редно да става така, нима е бивало и преди — в пушек, вместо в дъжд или в облак да грейне многоцветна дъга?… Или може би това си бе далечна дъга, просто случила се на фона на дима? Надали, рече си. Дъгата бе твърде зелена, сякаш слънчевата светлина се раздробяваше върху кристали чист изумруд. Единият й край бе забоден във върха на Харан Киир, а другият чезнеше във висините. Бе зрелище, каквото се запомня за цял живот. Облян в слънце блестящ пик, ослепително ярък на фона на тъмните облаци. Черно-бял стълб дим. И зелена дъга над върха… Вълкодав се запита що ли за вест може да праща подобно знамение. Тълкуванията, които тутакси му хрумнаха, бяха все такива, че веднага се почувства не на себе си. Добре, реши той. Направихме каквото трябваше, а за останалото да се кахърят жреците… Погледна огъня. Купчината огневец, прочут с дългата си бавна жар, бе прогоряла неестествено бързо. Вече и пушек не излизаше от нея, а и порестите парчета сгурията с шумолене се разпадаха на пепел. Вълкодав неволно потърси с очи за овъглени кости. Всичко, което не е било погълнато от огъня, следваше да бъде, поне по вянски обичай, увито в платно или брезова кора и заровено в земята.