Право на двубой

Нямаше обаче нито кости, нито други следи от изгорено човешко тяло. Пламъкът бе погълнал мъртвеца без остатък. Не останаха дори катарамите от сандалите му. Това бе… невъзможно. Двамата мъже и жената с ужас се спогледаха. Впрочем, този ужас не бе такъв, който те сграбчва, когато се боиш за себе си или за друг. Просто човек винаги се плаши, когато усети присъствието на Висшите. Еврих пръв се осмели да изрази общото мълчаливо мнение:

— Според мен — прошепна той, — току-що погребахме един Бог…

Съдбите наши като ручеи текат,
изронват се подобно пясъка крайбрежен,
какво е песъчинката, какво — водата?…
В живота си, обаче, неведнъж
човек сам трябва да си изкове съдбата.
И често трудно е да избереш,
какво като от тебе не зависят кралства.

И ако някога добро и зло
се сблъскат в битка откровена,
или пък е веч дошъл мигът
пророчествата сетни да се сбъднат,
ти погледни във своята душа
за туй, което те влече с велика сила,
кое те движи и какво е то —
вражда ли е, или добро?

А сетне ти внимателно се вгледай
кой силен е, кого с венец ще кичат,
кому навеки името не ще изричат?
И пак в душата своя погледни
дали добър е краят, който виждаш?
Запитай се отново, точно ти
нима да се намесиш още искаш?

И що за радост е това
без име в бой неравен да умреш?
Дали все пак да не склониш глава,
веч никого не ще да отървеш…
И няма смисъл от геройство празно,
което невъзпято си остава,
а времето лекува всичко знайно,
дори на себе си донявга се прощава.

Освен това, повярвай — тъй е,
по-лоши врагове от тези няма,
които в огъня на люта битка
за всяка чест и доблест ще забравят.
По-мразени са те и от онези,
които любовта и добротата бранят.
Къде е разликата между тях,
с кого е правдата тогава?

Накрая победилият герой
с умора скланя своя меч,
врагът застава на колене,
светът отново от беда спасен е.
Но проехтява заповедно:
„Главите да се отсекат
на всички, що не са покорни!“…
Какво тогава ще решиш,
мой смел другарю,
кому тогава ще помогнеш?

15. Долината на Звънтящите ручеи

В планините есента винаги идва по-рано. В низините още е топло и зелено, но наближаващите студове вече позлатяват по склоновете листака на храсти и дървета. Единствено Тлеещата пещ не спираше да грее своите обитатели, без да се трогва от смяната на сезоните. Зиме снегът тук рядко се залежаваше, но даже ако земята биваше скована от силен мраз, от недрата на планината не секваха кипящите извори. Умелите шани не ги бе домързяло да отклонят горещите потоци през глинени тръби направо в жилищата си, където през канелка си пускаха топла вода, когато си пожелаеха. Бе хубаво за живеене място. Само дето на западния склон смрадно клокочеха катранени езера, а по туловището на планината тук-там изригваха като гнойни циреи дълбоки ями, пълни с изпепеляваща жарава. През годините огнените язви полека-лека се промъкваха все по-близо към селището, но, по думите на Раг, шаните не се тревожеха кой знае колко от това. Първо, селото се разполагаше върху непоклатима скална плоча, неподатлива даже на земетръси, да не говорим пък за огъня, който прогаряше само меката земя. А второ, в пъклената клопка би могъл да попадне само някой квор или пришълец от низините, който понятие си няма от нрава на планините и не умее да се погажда с тях. Своите чеда Пещта винаги предупреждаваше за предстояща опасност. Над зараждащ се огнен трап изсъхваха и умираха растения. Или снегът се топеше по-бързо, ако бе зима. Ала и бедата се научиха да впрягат на работа шанските майстори — в огнените ями грънчарите опичаха съдовете си, спускайки ги в траповете с железни клетки. Чашите и гърнетата, сами по себе си привлекателни по форма, придобиваха след престоя в трапа забележителен блясък и звънтяха, като че правени от кристал или дори сребро — чак до Тин-Вилена ги караха на пазара за продан, без да се срамуват от иначе бедните им шарки.