Вълкодав видя кованите клетки, видя как ги спускат в разжарените недра на планината, окачени на дълги вериги. Клетките му се сториха достатъчно големи, човек би могъл да бъде натикан в такава… кое наистина в приказките за взаимните жестокости на двете племена беше истина и кое измислица? След спасяването на осъдената да умре чрез изтезания бременна жена вянинът на нищо вече не се учудваше…
Нима, мислеше той, и на Задоблачния рид ще се повтори същото, което някога се е разиграло в Засечния? Ще обезлюдеят прекрасните планини, ще им се понесе зла слава на нечисти места, негодни за обитаване?… Нима хората никак не са поумнели подир Последната война?…
След като се наспа хубаво, той си хареса слънчева полянка недалеч от селото и се зае да изпълнява упражненията на воинското правило, без което не е пълен изживяният ден. Въпреки дългия сън, все още усещаше някаква умора. Ако в поселището на „истинните“ му тегнеше каменният свод над главата, то тук го тревожеше нещо друго, и това нещо излизаше от земните недра. Каквото и да му говореха за непоклатимата скала под селото, държаща жилищата като в сигурна длан, от дълбините изтичаше нищо, дразнещо сетивата му, по-недоловимо от миризма, ала Вълкодав бе сигурен в едно — ако бе негова воля, би се махнал оттук начаса. Начаса.
За съжаление, никой не го питаше, нито му даваше да го направи. Шаните вдигнаха приветствен пир по случай завръщането на Раг. Вече бяха изоставили надеждите си да я зърнат жива, а това, несъмнено, бе знамение от Бащата Небе, който обещаваше на племето победа над омразните врагове — кворите. Старейшините и вождът Лагим не се притесниха даже от това, че Раг бе нарушила повелята да роди сама, без чужда помощ, в строго усамотение, а е позволила чужд мъж да поеме плода на лоното й. Хората веднага си припомниха подобна случка отпреди сто години, по време на изхода им от вековния плен. Тогава се появил на бял свят велик вожд, извел народа си от робство. Как можеше да не предположат, че чудесното майчинство на Раг също вещае на шаните радостни промени! Че и онзи мъртъв Бог, досега незнаен за хората, но със сигурност благ!… Е, най-удобното в цялото тълкуване бе това, че на шан-итигулите се даваше възможност да разгромят съперниците си. А предстоеше и екзекуция на пленници, които без малко да бъдат удавени за отмъщение в кипящия катран от без малко овдовелия съпруг на Раг…
Вълкодав съжаляваше тези два народа, които не можеха да си поделят грамадния Задоблачен рид, но не му приличаше да се намесва в чуждия живот. Особено след като самият той още не беше се оправил със себе си. Мрачно предвиждаше, че до смъртта си ще бъде посещаван от спомените за селото на квар-итигулите. По-точно — за народа утавегу, който делеше един дом с хората. И за страшното изкушение, на което едва не се поддаде. Паметта за всичко това го пареше отвътре. Ето, няколко денонощия минаха след бягството и даже при най-силното желание нищо не можеше да се промени, а той продължаваше да се съмнява правилно ли бе постъпил. Е, не се колебаеше дали спасяването на бременната жена е било правилно… но не спираше да съжалява, задето не остана при белите песове.
Вътрешното разединение му пречеше да се съсредоточи, дървеният меч никак не се превръщаше в продължение на тялото. Чужд предмет, неведомо как озовал се в ръката му… А можеше сега да тича заедно с белоснежните си събратя, да се наслаждава на пиршество от звуци и миризми, недостъпни за човек!… Можеше, да. Би могъл. А вместо това, неизвестно защо стои клекнал, с вдигнати и събрани пети, цялата тежест се пада на възглавничките под пръстите и размахва като луд тежка тояга, мъчейки се да запази равновесие… И за какво? Защо? От къде на къде?…
Прилепчо, кацнал на дърво в края на поляната, се миеше с езиче. Листата на това дръвце бяха още зелени, но повечето сгърчени и жилави. Дали защото шумата не ставаше за ядене, но крилатото зверче не харесваше мястото си. То кихна и се намръщи, като че от неприятна смрад. Напусна клончето и прехвръкна към канарите, които пазеха завет на поляната от студения вятър от планините. Закръжи над камъните, като вряскаше недоволно.