— Това се нарича „див планински котарак излиза от пещерата“… — полугласно поясняваше Мааюн. — А това беше „тревата шех посреща полъх на сутрешен вятър“. А сега… сега е „малък камък на дъното на прозрачно езерце“…
Майсторството на Тхалет без съмнение бе голямо. Отначало Вълкодав просто се любуваше на стегнатия боен танц, седейки в поза на почитание. После у него се събуди едно противоречиво чувство и вянинът се опита да го разнищи, защото навяваше безпокойство. В Бяла вода също бе срещал майстори на воински изкуства, и то какви!… Но онзи свят бе надраснал човекоубийствата, затова там тези изкуства служеха не да отнемат живот, а да усъвършенстват духа и тялото. И наставленията на учителите винаги започваха по един и същ начин. Някога преди, обясняваха те, грешка в движението означавала бърза гибел. Затова и сега си представете смъртна опасност и правете всичко така, като че от това зависи животът ви… Учениците опитваха да си представят подобна ситуация. Някои по-добросъвестно, други не толкова. И е било забелязано, че онези, които най-добре привиквали да събират в едно разума и волята, така че да ги устремят напред заедно с меча, ставали добри архитекти, калиграфи, готвачи…
Но върху техните остриета никога нямало кръв.
А върху кинжала на Тхалет имаше. И онова, от което през беловодските дни ликуваше душата на Вълкодав, тук, на тази полянка, сега изглеждаше като изящна, без капка добра мисъл отровна змия. Която не осъзнава нито собственото си великолепие, нито самото убийство като такова, а кошмарното съвършенство на убиеца е извращение на същността на хубостта.
И още нещо… Вълкодав твърде добре се помнеше като деветнайсетгодишен. Току-що излязъл от каторжните мини. Обсебен от една-единствена мисъл — да стане майстор на воинското изкуство, за да убие Людоеда. Тхалет бе по-млад от него тогава, но вянинът сякаш се поглеждаше в огледало. И това, което видя в това огледало на миналото, го стресна.
Ето какъв ме вижда от време на време Еврих. Ето защо се разминаха пътищата ни с Майка Кендарат…
А доста хора се опитваха да му го посочат. Само че той не проумяваше какво не е наред, не разбираше какво му говорят. И чак сега, докато съзерцаваше това момче — му просветна. Тхалет още не умееше да прави нищо друго от това, което се полага да правят мъжете, освен едно — да убива. О, Богове, рече си Вълкодав, не бих искал никой от моята кръв да прилича на този момък… и аз не искам да приличам повече на него…
Брат от негова кръв навярно вече се е преродил в някое друго семейство, защото батко му бе отмъстил за него.
Йара. Доверчивият и добър Йара, толкова разумно говореше за избора. И го направи — като се присъедини към подигравките над Раг. Аз не искам Йара да стане като Тхалет. Не искам. Гръмовен Господарю, ако още ме чуваш, направи така, че това никога да не се случи!… Какво трябва да сторя за това, Господарю мой? Вразуми ме! Ще платя всякаква цена, само ми дай знамение, Господи, покажи ми волята Си…
— „Орел подлага дясно крило на слънцето“ — продължаваше да обяснява Мааюн. — „Планинска ливада дреме по пладне“… Чуждоземни брате, ти не гледаш ли вече?
Вълкодав не успя да отговори. Тъкмо в този миг откъм дома на вожда зарева рог. Беше древен рог, прадедите на сегашните шан-итигули го изковали от камбаногласна мед веднага след завръщането си от робството. Ниският зов напомни на Вълкодав есенните ревове на зубрите в родината му и също като тях ехтеше по цялата Тлееща пещ. Много рядко надуваха този рог — само когато се налагаше да свикват народа за защита на селото.
— Кворите! — зло каза Мааюн. — Идват да мъстят, задето не погубиха мащехата ни! Скоро ще ги издавим в катранените езера по западния склон и тогава ще проклинат звездата, под която са ги зачевали, ще съжаляват, че изобщо са обърнали нечестивите си очи към палатката й!…
Вълкодав премълча.
— Аиии! — извика Тхалет. Кинжалът се откъсна от дланта му и, оставяйки във въздуха трептяща малинова следа, извънредно точно порази изсъхнало дръвце в края на полянката. Тхалет едва ли не на хлапашки подскоци се втурна да вземе оръжието си. Момчето сияеше — хем горд от прекрасния завършек на бойния танц, хем сгрят от предстоящата битка. Велика битка, съвсем като онези, за които разказваха старците. Когато кинжалът пие от живата плът кръвта й — това е далеч по-забавно и от най-вдъхновено изпълненото правило, при което острието пронизва пустота. Хлапакът познаваше това усещане и се радваше, че отново ще го изпита… ще го вкуси.
Тхалет изтръгна кинжала от мъртвата дървесина. От сгърчените клони се отрониха задържали се листенца, едва до вчера зелени. Под корените на дървото зрееше огнена яма. Нямаше други толкова близо до селото. Ако младокът не бе толкова заслепен от предстоящото кръвопролитие, навярно би се учудил от смъртта на растенията, навярно дори би се уплашил от признаците за поява на жар-цирей. Ала и той като всички знаеше — тук се простира твърдата сигурна скала. Никакви трапове тук не биха могли да възникнат.