„Знаеш ли защо Людоеда ме държеше в клетка?“ — попита Тилорн.
„Не — отвърна Вълкодав. Помисли и добави: — Веднъж вече те питах, но ти не пожела да…“
„Не че не исках… — смути се мъдрецът. — Преди твърде дълго отбягвах всички приказки за причините на моя плен, затова и въпросът ти ме свари неподготвен…“
Вълкодав чакаше мълчаливо.
„Разбираш ли — продължи Тилорн, — случайността ме запрати във владенията на кунса тъкмо когато той бе започнал да строи замъка си. Видях как се мъчеха робите, които копаеха каменистата почва, и жалостта ме тласна да извърша непоправима глупост. Потърсих Винитарий, представих се за чуждоземен учен и му предложих друг начин да изгради твърдината си… предложих му барут. На моя език се нарича «прах»… Навярно предците ми са кръстили този състав толкова скромно, именно защото са осъзнавали страховитата му сила…“
„Какво е то?“
„Смес от селитра, сяра и дървени въглища, получени от дървета на определена възраст и порода… но не това е важното… Барутът има свойството да изгаря стремително, освобождавайки нажежения въздух, който се получава при горенето, като така помита всичко, що пречи да се разсейва с гръм и вятър… ето защо с барут лесно се трошат скали, изравят се големи дупки в земята… Исках да облекча труда на неволниците, за което Винитарий ме възнагради щедро и ме назначи за главен строител на замъка. А аз се зарадвах на възможността да приложа своите знания, както и да ги споделям с него… той толкова внимателно ме слушаше. Мислех си, че кунсът е ученик, за когото си струва да хабиш сили и време. Но после…“
„После е поискал твоят барут да съкрушава и противниковите ратници така, както троши скалите.“
„Откъде… как се досети?“
„Просто се досетих…“
„Видя ли. Досетил си се… А аз за нищо не се досещах, докато не стана прекалено късно. И щом си дадох сметка, че съм на път да въоръжа завоевател, по-лош от Гурцат, с когото у вас до ден-днешен плашат децата, се опитах да избягам. Хванаха ме. И си припомних, че в моя свят барутът е изобретяван няколко пъти — първооткривателите му са разбирали ужасните последици от прилагането на барута от недостойни ръце и унищожавали записките си, за да не им тежи на съвестта. Аз понечих да последвам примера им и да не допусна разрастването и разпространението на злото… дори с цената на живота си!“
Вълкодав се замисли как самият той би постъпил при подобни обстоятелства. Оказа се трудно да си го представи. Знаеше, че да се сражава за тези, които обича, е добро. Но да жертва живота си, за да не могат чужди му хора да убиват други, също чужди му хора… защо?
„Моят свят твърде скъпо плати да прекрати войните — промълви Тилорн. — Вие имате друга история. Но след като станах част от нея… Хората не бива да убиват други хора, приятелю. Не можех да постъпя другояче… даже да платя за това с живота си.“
От селището на квар-итигулите в селото на шан-итигулите можеше да се стигне по няколко пътеки. Най-пряката, избрана преди няколко дни от бегълците, минаваше покрай Харан Киир, ала тя не бе никак удобна за по-многобройна войска — имаше доста теснини, през които минаваше само по един човек, но не и сам. Имаше и широк път, за цяло стадо овци. Той пресичаше Глор-килм Айсах — Долината на Звънтящите ручеи. Доколкото Еврих бе разбрал от прекалено пестеливите обяснения на планинците, нямаше по-приветливо и по-красиво място в целия Задоблачен рид. Научи и защо благодатният кът е останал незаселен. Твърде просторно и открито било, казаха му. Лошо място за онези, които всеки миг чакат нападение. Затова и кварите, и шаните предпочитаха да живеят трудно, ала всеки в своето орлово гнездо, като първите постоянно се бореха с каменопади, а другите бавно се изпичаха върху горещия хълбок на Тлеещата пещ. Виж, ако някой от двата народа внезапно нарасне двойно, пък враждебното племе изчезне някъде…
И още нещо. Според Лагим двата итигулски рода досега не си бяха прерязали гърлата в открито сражение единствено защото на много дни път околовръст не разполагаха с достатъчно обширна ливада, където биха могли да се срещнат на свещено бойно поле две войски от по петдесетина бойци.