— А защо тогава — не се стърпя Еврих, — не сте направили това в Долината на ручеите, щом там било толкова просторно, както казваш?
— Защото долината — отвърна невъзмутимо вождът Лагим, — е неприкосновено място. Никой не стъпва там въоръжен, нито ние, нито презрените квори, отхвърлили заветите на предците.
— А защо е свещено?…
— Оттам има прекрасен изглед към Харан Киир — обителта на предците ни.
— Но защо сега и двата народа са поели към Долината на Звънтящите ручеи, за да вършат кръвопролитие? Та така нарушавате собствените си закони!
Лагим печално и строго погледна учения.
— Все някога щеше да се случи, чуждоземецо. Вие заедно със сестра ми се върнахте живи и невредими от Харан Киир. И това е било знамение — нещо се е променило в основите на света. Сестра ми роди на склона на свещената планина, и не бе сама при това, както учи нашата вяра, а с двама чужди на племето ни мъже. И въпреки това не бе наказана, нечистите сили подминаха както Раг, така и детето й… а и вас двамата. Това не биваше да става, но стана. Ти забеляза, че приехме сестра ми, без да я подлагаме на обичайния ритуал за пречистване, задължителен за всяка родилка. Така е, защото разбрахме, че Бащата Небе ни е известил за промени, а би било богохулно да не се вслушаме в поличбата Му. Освен това има и други знамения — погребването на неведом Бог, както и чудодейната буря, за която ни разказахте! На какво се учудваш след всичко това, чуждоземни брате? Наистина, настъпи часът да научим кой от двата рода е по-любезен на Бащата Небе… И къде е най-достойното място да се извърши Божият съд, ако не в неприкосновената долина, пред светия Му трон и мястото, където ликуват душите на нашите предци! — Лагим помълча, сетне очите му блеснаха: — Но надали ще сгреша, Събирачо на мъдрост, ако кажа, че много скоро ти ще запишеш в своите свитъци как ще вият и ще се гърчат кворите, когато ги хвърлим заедно с проклетите им псета в катранените езера и спуснем в железните клетки право в зейналата паст на огнените ями! Защото всички чудеса, явили ни се през тези дни, бяха добри поличби, съвсем ясно гласящи за справедливостта на Небето!…
След тази реч на вожда Еврих хукна да търси Вълкодав, усещайки гаденето и замайването на човек, воден към ешафода. Сякаш бе попаднал в кошмарен сън, когато нито можеш да се спасиш, нито да се събудиш, защото не си сигурен дали сънуваш, или всичко е наяве… А после отваряш очи и бършеш лепкавата пот от челото си, радваш се, че е било само сън… но въпреки това ръцете треперят, а стомахът е свит…
Еврих се озърташе, погледът му обхождаше планинските върхове, издигащи се от всички страни като гребени по гърбове на заспали дракони, а зад тях имаше още и още зъбери, а чистата далечина не бързаше да се потапя в обичайната тук мъгла… Малката армия на шаните вървеше към смъртта си през удивително красиви места. И какъв е смисълът на тази хубост, мислеше Еврих. Кого ще възпре тя? Кого са спрели красотите на Засечния рид?…
Воините на обреченото племе през това време се шегуваха и веселяха, което бе още по-зле и от онази черна нощ, когато неумолимите вълни тласкаха тримата плувци право под копитата на мрачния Конник. Тогава се случи чудо. Ами днес? Днес чудо няма да има. Конникът ги пощади. Тези хора тук не знаят пощада.
Ето го и краят на всичките ти „Допълнения“, скръбно си рече младият учен. За какво мечтаеше? Да видиш книгата си на библиотечния рафт редом с трудовете на Салегрин?… А колко люде, по-добри и по-мъдри от теб, са били проснати в кал и кръв, колко безценни книги са били разкъсани, а пергаментът им — използван за торбички за резервни остриета на стрели?…
Вълкодав вървеше до планинците, но в същото време по неуловим начин бе сам. Еврих, който не бе свикнал да оставя удивителните неща необяснени, даже се отвлече от преживяванията си и неволно се опита да определи причината. И скоро съобрази — младите шани се движеха в тясна тълпа, но не се доближаваха до Вълкодав на по-малко от две крачки. Не че го отбягваха преднамерено. Ставаше някак естествено, сякаш вянинът бе обграден от невидима стена. Точно така крачеше по кондарските улици суровият Икташ. Вълкодав вървеше много спокойно, гледаше в далечината… и решеше развързаната си коса с костен гребен.
Еврих мигом се отказа да го пита каквото и да било, дори си рече, че вянинът се намира в състояние, което отблъсква от него всяка живо същество. Наистина, дори Прилепчо необичайно кротко седеше на клуп, пришит към ножницата на меча, и не дръзваше да безпокои приятеля си.