Отрядът навлезе в тясна клисура, която отначало се стори на арантянина задънена. Отново се наложи да се катерят сред накамарени скални късове, досущ като по склона на Харан Киир при пещерата на мъртвия Бог. Еврих бе принуден да гледа къде стъпва, а когато най-сетне вдигна лице, видя, че са пристигнали в Глор-килм Айсах.
Разпозна долината по описанието на шаните, макар никога да не беше идвал тук. Теснината изведе малката войска на южния склон на рида, върху широка плоска тераса, обрасла с най-разкошната трева, която младият учен бе зървал. Хребетът от север пазеше завет от студените ветрове. Даже неотдавнашната буря, гонила снежни смерчове из целия Рид, не бе натрупала преспи тук. А дори да е валял сняг над долината, ласкавото слънце го бе разтопило без остатък. Терасата се ширеше на повече от верста и завършваше с внезапна стръмна пропаст, по дъното на която бучеше бърза река. Към урвата се стичаха многобройни ручеи — от съвсем тесни жилки до пълноводни потоци. Извираха от склона и весело прескачаха камъните, звънтейки на хиляда гласа, а над мънички водопади трептяха седмоцветни дъги.
Зад пропастта се извисяваше заоблена планина с удивително меки очертания спрямо околните начупени каменни зъбери. Леки облачета, пронизани от слънчевата светлина, гъделичкаха плещите й. А зад нея стърчеше двуглавият гигант, облечен във вечни ледници — Харан Киир. Слънцето висеше точно над свещения връх и пръскаше по червеникавите скали нежносини ледени отражения. Планинците веднага замлъкнаха, секнаха разговори и шеги, а Еврих почувства, че очите му неволно се насълзяват. Сякаш откъм стръмнините се изливаше и пълнеше душата безмълвна музика, твърде грандиозна, за да бъде изразена в звуци.
И тук, на това място, тия луди искаха да се колят един друг? Да решават с кръв правата си да съзерцават тази чудна красота? Да спорят чии деца ще благоговеят и ще се молят, ще славят Боговете, подарили на земния свят приказната долина Глор-килм Айсах?…
Шаните около Еврих взеха да коленичат, покланяйки се на Харан Киир, и той побърза да последва примера им. В другия край на ливадата забеляза квар-итигулите, които правеха същото. И също молеха Бащата Небе да благослови убийствата, които възнамеряваха да извършат… О, те го наричат победа!…
След малко, след като отдадат дължимото на Висшите, те ще се изправят. И ще престанат да се преструват, че не се забелязват…
— Носиш ли книгата, която пишеш? — прошепна изведнъж Вълкодав право в ухото на граматика. Той едва не подскочи — вянинът се беше приближил неусетно. Говореше на езика на Тилорн, езика, роден отвъд звездите, затова и разбираем само за тях двамата.
Еврих наистина носеше в малка торба „Допълненията“ заедно с писмените принадлежности. Винаги е добре да са под ръка, пък и най-скъпите съкровища по-добре да не се оставят. Еврих изстина от лошо предчувствие. Кимна, обърна се и съвсем отблизо видя сиво-зелените очи на вянина. Бяха много внимателни, пронизващи.
— Дръж се най-отзад — пак така тихо продължи Вълкодав. — Ако не сполуча — веднага бягай. Не се озъртай и не се опитвай да ми помагаш. Длъжен си да намериш кораба на Тилорн.
— Какво може да не сполучиш?… — уплашено попита Еврих, досещайки се закъсняло, че развързаните коси на Вълкодав не вещаят нищо добро. Какво ли бе намислил?…
Не успя да изясни, защото вождът Лагим простря напред ръка и шаните тръгнаха срещу врага. Бавно, заплашително мълчаливи. Предстоеше им не обикновен бой, а съдбовно сражение пред взора на Боговете, битка за окончателно решаване на старинната вражда…
Еврих не посмя да не послуша Вълкодав. Вянинът много повече разбираше от война. Арантянинът се възползва от старата като света уловка на страхливеца, който се мъчи да отложи неизбежното — престори се, че стяга връзките на ботушите си, и даде на воините да го заобиколят, така че да се озове зад гърбовете им. Никой не го погледна дори. Не им бе до някакъв си чужденец в мига, когато Бащата Небе претегля на дланта Си кое племе е по-достойно да живее.
Когато между двата отряда остана междина, преодолявана от нормален по сила глас, противниците спряха. Вождовете трябваше да оградят и осветят полето на схватката, за да могат бойците да влязат в очертаното пространство. Едните щяха да го напуснат победители. Другите никога нямаше да престъпят обратно. Белобради плещести дядовци, мъже в разцвета си, момчета с мъх вместо мустаци. Еврих различи Елдаг. Зърна и Йара, по правото на роднина следващ вожда си.
Сред квар-итигулите се мяркаха белоснежните гърбове на утавегу, примерно половината кучешка глутница. Еврих вцепенено си рече, че песовете дават предимство в битката. Ако бе видял как владее кинжала си хлапак като Тхалет, навярно би променил мнението си.